Намерени в тишината
Жестовият преводач Таня Димитрова вече 15 години прокарва път през тишината за деца и родители от глухата общност в България

Ади е на 7 години, с дълга руса коса. Има тих глас, с който уверено разказва колко точно тежи раницата ѝ и как играе със съседските деца. Има и слухов апарат, който ѝ помага да чува и да развие говора си въпреки прогресивната загуба на слух. Нейният слухово-речеви рехабилитатор Таня Димитрова ни показва апаратчето под косата, на което в противен случай не бихме обърнали внимание, и консултира семейството и аудиолозите във Военна болница за следващите стъпки.
Таня Димитрова е почти на 50 г., с дълга руса коса. Има мек глас, с който говори уверено за предизвикателствата пред глухата общност, и от години се превръща в мост между света на тишината и света на знанието.
Всъщност всеки човек с телевизор в България е виждал Таня Димитрова – тя е жестовият преводач в малкия квадрат долу вдясно от новинарските емисии на БНТ и Нова ТВ и от извънредните брифинги по време на пандемията. Много хора я познават като създател на образователен център „Яника“, където вече 15 години дава надежда на родители и деца с увреден слух. Хиляди зрители от цял свят пък съпреживяват личната ѝ битка чрез документалния филм „Тихо наследство“ в програмата на НВО.
Таня Димитрова е от хората, които можеш да слушаш с часове заради живописния начин, по който рисува светове чрез думите, но и заради натрупаната житейска мъдрост, която носи. Израснала в семейство на глухи родители, жестовият език ѝ е майчин, но заобиколена от чуващи роднини, бързо се научава да говори перфектно. И оттогава е говорител на „моите глухи хора“, както нарича всички свои роднини и приятели, с които е израснала.
Завършва слухово-речева рехабилитация и дълго време мечтае да работи именно това, но след дипломирането си единствената ѝ възможност е в специализираното училище за глухи деца в София. Там не се чувства на място и между двете майчинства се опитва да създаде свое пространство. „Правих два кабинета, които фалирах само за няколко месеца“, казва Димитрова, която не се справя с наема на стартиращото си начинание. Междувременно работи като жестов преводач в Съюза на глухите, в съдилища, затвори, полицейски управления, в БНТ (емисията новини в 16 ч.), с два курса студенти в НАТФИЗ и т.н.
Така допреди 16 години, когато нейни роднини продават високо оценен парцел край София и редом с всички наследници тя се оказва със 100 хил. евро. Това ѝ дава възможност отново да започне да мечтае за свое пространство, където да работи с деца с увреден слух. Съпругът ѝ, който вече е преживял два фалита на нейната идея, предлага да купят апартамент, в който да се помещава образователният център: „Ако нещата не потръгнат, поне да го даваме под наем, защото нямаме бизнес нюх“, спомня си с усмивка Димитрова.
Образователен център „Яника“ не само че не фалира, а много бързо се пълни със семейства, търсещи точно експертизата, която тя предлага. Димитрова започва да назначава още специалисти, стартира с индивидуални терапии, но родителите я убеждават да започне да организира и групи на принципа на полудневни, а впоследствие и целодневни занимания с рехабилитация. Периодът е ключов – преди 15 години в България тепърва започват да се поставят кохлеарни импланти на деца, а Димитрова и колегите ѝ се оказват пионери в слухово-речевата рехабилитация.
Кохлеарният имплант и слуховият апарат са двете решения при загуба на слух или намален слух. Слуховият апарат е като звукоусилваща система при наличие на собствен слух, докато кохлеарният имплант се поставя оперативно при напълно загубена възможност на човек да чува. Той е пластина с размерите на монета и малка „опашка“ с електроди, които предават звуци с различна честота. В България операцията се прави на деца над едногодишна възраст, а държавата поема изцяло кохлеарната имплантация и първия имплант на детето, които са на стойност около 30 хил. лв. „Прекрасно е, че държавата поема операцията, но оттам насетне рехабилитацията е много разпиляна, няма система, която да води семейството за ръка. А след операцията детето трябва да опознае света на чуването“, казва Димитрова.
Много често, въпреки всички предварителни консултации, които правят с родителите, те очакват, че след операцията ще се случи чудо и детето ще разбира и говори. Но всъщност детето е било лишено от трупането на знания чрез слуха и сега трябва всеки звук да му бъде представен безброй пъти, за да може да започне да го асоциира, мозъкът да направи връзка и да го запомни. „Трябва да научим мозъка да започне да чува, защото мозъкът не знае какво му носи това. В първите дни след импланта децата винаги плачат, винаги са уплашени. Те са си живели в една прекрасна тишина, в която трябва да навлезем постепенно и в същото време с темпо.“
Именно затова работата на слухово-речевите рехабилитатори след поставяне на каквото и да е устройство е ключова за развитието на детето. От друга страна, те са най-сериозната подкрепа за семействата в обучението им как да подкрепят собственото си дете, и партньор на аудиолозите при настройването на апаратите. Например дават обратна връзка от работата си с детето дали то чува барабан или свирка – съответно нискочестотни и високочестотни звуци, дали чува звук К или звук С, което помага на инженерите да настроят честотите на импланта.
През годините едно от най-големите предизвикателства за Димитрова е намирането на специалисти, с които да работи. Известно време е преподавател по жестов език на логопеди в Софийския университет, което ѝ дава досег до студентите и успява да открие такива с „огън в очите. В това, което ние работим, човекът трябва да е много човек. Дори не ме интересува дали има университетско образование, аз ще си го науча, той само да иска“, казва тя.
Запазването на екипа ѝ от 6 души се оказва основната ѝ задача по време на пандемията, когато центърът остава затворен, а онлайн заниманията са изключително трудни. Специалистите започват да подготвят материали, които родителите да правят вкъщи, така че децата да не губят темпо. През годините имат много натрупани и адаптирани ресурси, които след края на пандемията започват да отпечатват в помагала и да продават през онлайн магазина.
„Идеята е, първо, да сме полезни и второ, да субсидираме допълнително заниманията на децата“, казва Димитрова. През 2017 г. тя създава фондация с обществена полза „Яника“, чиято основна цел е да поддържа фонд, с който да покриват 30% от таксите за слухово-речева терапия на децата в Центъра. Фондацията набира дарения от частни дарители, както и чрез кампании в платформи като Подкрепи.бг и Един процент промяна. Това допълнително финансиране е изключително ценно за семействата, чиито деца често се нуждаят от рехабилитация в продължение на години. От създаването на центъра неговите възпитаници са над 250 деца, като всеки ден през индивидуалните и групови терапии преминават по 25-30 деца, а в летните месеци – до 40.
Един от най-интересните им продукти, които разработват, са карти с жестове и добавена реалност. Идеята на Димитрова е да направят жестовия език достъпен за всеки, който иска да научи дори няколко жеста. Заедно с майката на едно от децата в центъра изрисуват картите, а благодарение на грант от Столичната община в размер на 5 хил. лв. ги отпечатват. Статичните изображения обаче не са достатъчни, за да се види движението на жеста, ето защо кандидатстват за финансиране в кампанията на Пощенска банка „Вселена от възможности“, откъдето печелят 10 хил. лв. С тази сума разработват мобилно приложение с добавена реалност, чрез което жестовете оживяват и могат по-лесно да бъдат научени.
Въпреки притесненията ковид пандемията се оказва полезна за „Яника“ заради възможността да развият собствени продукти. Оказва се полезна и за глухата общност, благодарение на усилията на Таня Димитрова и колегите ѝ преводачи.
Когато в началото на март 2020 г. светът трескаво следи броя заболели от новия вирус, Таня Димитрова е на работа в БНТ – тогава единствената емисия новини с жестов превод е тази в 16 ч. Обаждат ѝ се спешно да отиде в Министерския съвет и така, гримирана след емисия, тя буквално изтичва от сградата на телевизията до „Дондуков“ 1. Започват извънредните брифинги на щаба, ръководени от проф. Мутафчийски, в които Димитрова е до него и превежда в ефир на жестов език. След края на извънредното положение щабът благодари на преводачите за работата им в тази извънредна ситуация, а те молят да се придвижи за гласуване Законът за радиото и телевизията, чрез който се въвежда жестов език в новинарските емисии на всички национални телевизии. Това е стъпка, която организациите на глухите хора в България очакват от 20 години. Законът е приет и новините на БНТ, bTV и Нова тв вече са с жестов превод.
По същото време е приет и Закон за българския жестов език, който официално признава съществуването на езиково малцинство в България, говорещо жестов език. Макар на пръв поглед това да изглежда очевидно, регламентирането му със закон дава редица права на глухите хора. Това означава, че те могат да се ползват с всички права на малцинствата – да изискват жестов език или преводач в държавните институции, при призоваване в съда или пък в училище или университет, ако учащ иска да се обучава на жестов език.
„В момента трескаво разработваме учебни програми за жестов език в училище, които до 2026 г. трябва да са готови – казва Димитрова. – Те ще могат да се използват на места, където има глухи деца, а жестовият език ще може да бъде избиран като свободно избираем предмет в стандартните училища.“ Жестовият преводач казва, че запознаването с жестовия език или с Брайловата азбука е популярна практика в различни учебни системи по света, а някои професионалисти задължително преминават през курсове по жестов език – например полицаи или спешни медици в САЩ с цел да помогнат на глух човек в нужда.
През последните шест години Таня Димитрова прекарва много време в САЩ и често пътува дотам. Първия път, когато заминава, си мисли, че полетът ще е еднопосочен – отива за операция на два тумора, а лекарите в България ѝ дават шест месеца живот. Прекарва в Щатите почти година заедно със съпруга си, прави няколко операции, среща лекари, които ѝ вдъхват надежда, че ще оздравее. „Човек, като мине по тунела, но светлината не го приеме, а го върне още да се побори с нещата, които е захванал… а на мен няколко пъти ми се случи да минавам по тоя тунел… си даваш сметка, че като ще го живееш тоя живот, си заслужава нещо да преместиш и да обърнеш към по-добро, да наредиш по пътя няколко камъка, които да бъдат пътека за някого. Иначе защо си живял“, казва Димитрова.
По една странна случайност, макар Димитрова да не вярва в случайности, преминаването на семейството ѝ през този тежък период е запечатано на лента от една от най-близките ѝ приятелки. Няколко месеца преди да научи тежката диагноза, в образователен център „Яника“ започва усилен снимачен процес. Режисьорката Петя Накова, която от години помага на Димитрова в каузата ѝ, иска да заснеме документален филм за работата с децата, като проследяват ежедневието на три дечица – със слухов апарат, с кохлеарен имплант и с жестов език. Целият екип е с микрофони всеки ден и по цял ден, операторът вече е станал част от интериора, когато един ден Таня Димитрова се появява с рентгенови снимки и лоши новини.
„Те проследяваха живота в центъра и станаха неволни свидетели на това, което се случва. Не знаехме как да продължим филма, аз не знаех дали ще оживея.“ Режисьорката предлага да разкажат историята на Таня и на по-голямата ѝ дъщеря Кати, която по това време е на 20 години, студентка по логопедия и поема изцяло управлението на „Яника“ и грижите за по-малката си сестра Яна, без въобще да е подготвена за това. Филмът „Тихо наследство“ печели три награда за документално кино на български и международни фестивали и е копродуциран от НВО Европа, което се случва за първи път от 10 години насам. Чрез стрийминг платформата на канала достига до зрители в 23 европейски държави. „Филмът е голямо разсъбличане, разголване на личното ми пространство. Ако знаех, че ще стане така, никога нямаше да се съглася за този филм. Но днес знам колко силен ефект има споделянето.“
Днес Кати продължава да е ключов играч в „Яника“, както и съпругът на Таня – Димитър, с когото „заедно продължаваме да въртим колелото“. Малката им дъщеря Яна е студентка и помага с рекламните кампании на центъра. Всички носят своето тихо наследство и мисията да помагат на глухите деца.
15 години след създаването на образователния център Таня Димитрова продължава да се бори за повече разбиране и осъзнатост за глухотата в обществото. Продължава да разказва историите на Ади с дългата руса коса или на един от първите си възпитаници, който днес е треньор по сърф и всички момичета на плажа се въртят около него. Разказва колко много семейства преживяват катарзис при поява на глухо дете и колко често се налага да обяснява, че глухота не е равно на умствени проблеми.
„Ако има едно подкрепящо общество и не се вторачваме толкова много в апаратите, и не бягаме от площадките, а дадем сили на родителите, резултатът в бъдеще ще е един наистина успял младеж. Образован, конкурентноспособен, реален данъкоплатец, който няма да тежи на системата. И няма причина да не му доверим приятелство, добро съседство, колегиалност, работа и положително отношение.“