Торовете: Декарбонизацията е възможна, но много скъпа
През февруари участвах в AGRI Summit 2024 – едно от най-значимите събития в земеделския сектор в България. Този път бях в странната позиция на задаващия въпроси, а отговорите идваха от Георги Борисов, търговски директор на „Агрополихим“ АД, най-големия производител на торове у нас. Интервюто премина през значимите аспекти на декарбонизация на една торова компания, затова реших да споделя основните му послания.
Важно е да се знае, че земеделието е сред основните източници на емисии на парникови газове. Производството на изкуствени торове играе много съществена роля в този смисъл, защото дава около 1.5% от глобалните емисии. Процесът е енергийно интензивен, а основната му суровина винаги е бил природният газ. Първата стъпка в процеса е синтезът на амоняк, от който след това се произвеждат различни по състав торове. Технически е възможно отделяните в първата стъпка парникови емисии на бъдат уловени и складирани или пък процесът да бъде захранван от ВЕИ и синтезът да се случи чрез електролиза, тоест без природен газ. Полученият амоняк е известен съответно като „син“ или „зелен“.
През 2023 г. именно „Агрополихим“ АД осъществи първата по рода си за Европа пълна доставка на „син“ амоняк, а оттам и успя да произведе първа партида от „син“ амониев нитрат. През последните 10 години компанията е направила инвестиции за над 160 млн. евро, а планът й е през следващите 5 г. да инвестира още 250 млн. евро. Всичко това се прави, за да станат хъб за декарбонизиран амоняк за Югоизточна Европа.
Политиката за декарбонизация става изключително важна тема за земеделието. Все повече производители разбират, че въпросът с въглеродните емисии няма да ги подмине и бидейки част от една огромна верига на доставки с други фирми и прекупвачи, трябва да спазват определени правила. Декарбонизацията обаче има своята цена. В момента торовите заводи в ЕС заплащат малък процент от стойността на въглеродните си квоти. Това обаче ще се промени през 2026 г., когато всеки тон парникови газове ще се заплаща. Резултатът ще бъде значително оскъпяване на азотните продукти и тези, които се произвеждат от амоняк. За да запази конкурентоспособност и да предотврати „изтичане“ на индустрия, ЕС въвежда т.нар. Механизъм за въглеродна корекция по границите – нещо като мито върху вноса на базови суровини, базирано на количеството на неплатените при източника емисии на парникови газове.
Тези политики имат ясната цел да направят стандартното въглеродно интензивно производство на амоняк, а оттам и на всякакви изкуствени торове, много по-скъпо, така че „синият“ амоняк да получи пазарно предимство. Предполага се, че през 2030 г. той ще излиза по-евтино, ще бъде внасян в Европа и ще доведе до декарбонизация на европейското земеделие.
Гореописаната сметка обаче няма нищо общо с реалностите на глобалната икономика. При цена на амоняка около 500 долара на тон сега, при влизането в сила на СВАМ оскъпяването ще е около 200 долара, или около 100 долара за амониев нитрат. И тук по веригата тръгва скок на себестойността на цялото земеделско производство – от торовете до самата продукция. Тук не говорим за луксозни стоки, а за храна. Ще бъдат ли готови потребителите да платят цената? Освен това голяма част от торовете и земеделската продукция на ЕС са за износ. Ще имат ли някакъв шанс да се конкурират с продукцията, която идва от Китай, САЩ или Русия, където няма подобна данъчна тежест?
Цените на природния газ в страните износители са изключително ниски, а технологиите за улавяне и складиране на въглерод все още са само в пилотна фаза. Много вероятно е себестойността на „синия“ амоняк да остане много по-висока от стандартния. В допълнение, торовата индустрия съвсем не е единствената, която ще го търси – на опашката вече са наредени енергетиката, металургията, химическата, камионите и най-вече корабите. При силни политики за декарбонизация търсенето на „син“ амоняк ще надхвърля многократно предлагането, тоест цената му може да се окаже непосилна за сектори с относително ниска добавена стойност. Затова вече се говори за нуждата от стимулиране на земеделските производители и торовата индустрия – финансиране на фирмите, които са зелени, за да могат да са конкурентоспособни. И пак стигаме до извода, че декарбонизацията е технически възможна, но цената й я прави практически неосъществима.
