Ще издържи ли бизнесът на бързия ръст на заплатите?
Статистиката отчете поредна година с впечатляващ ръст на средната заплата. През четвъртото тримесечие на 2023 г. нивото на възнагражденията е с 13% по-високо от същото тримесечие на 2022 г., а за цялата година по предварителна оценка увеличението е 14.5%. И доколкото през 2021 и 2022 г. почти всички работодатели се качиха на вълната на повишаване на цените за клиентите си, то поскъпването на труда през изминалите 12 месеца вече надхвърля значително инфлацията. Още повече, за много производства, особено при глобално търгувани суровини и материали, последните месеци носят дори дефлация.
Всичко това върна в дневния ред темата за рисковете пред конкурентоспособността на българската икономика при тези темпове на нарастване на разходите за труд. В този контекст бяха и дискутираните от бизнес асоциациите увеличения на минималната работна заплата и на тавана на осигурителния доход за 2024 г.
Икономическата теория, десетки примери от близката ни стопанска история и здравият разум подсказват, че в някакъв момент твърде високата цена на работната сила може да направи крайния продукт твърде скъп за потребителите. Това на свой ред води до излизане от пазара на някои предприятия, или дори постепенно изчезване на цели отрасли.
Къде сме в момента и доколко такъв сценарий се развива сега и в идните години? Трябва да си отговорим на два въпроса. Първо, доколко преструктурирането и технологичното обновление в икономиката е достатъчно бързо, така че ръстът на производителността на труда да изпреварва нарастването на цената на труда. И второ, как се съотнася тенденцията в България с динамиката на разходите за труд в други страни, предлагащи сходни стоки и услуги.
Гледайки в по-дълъг период, наистина разходите за труд в България нараснаха значително – 2.5 пъти от 2013 г. досега. Само че дори след този скок те са най-ниските в ЕС. Ако се сравняваме с относително по-евтините икономики в Централна и Източна Европа, средните заплати са с около 20% по-ниски от Румъния и Унгария, 25% от тези в Латвия и 30% от тези в Полша, а разликата с Чехия, Естония и Литва е близо 50%. Простото обяснение е – съчетанието от отворен общ пазар на труда в ЕС и икономически растеж в целия регион водят до увеличаване на възнагражденията и в останалите страни, не само у нас.
Така например за същия период след 2013 г. в Румъния средните заплати нарастват 3.1 пъти, в Литва – 2.9 пъти, в Унгария – 2.3 пъти, в Латвия – 2.1 пъти. Дори в страните, които конвергираха по-рано през 1990-те и първите години на века, възнагражденията запазват висок ръст – над 80% увеличение в Чехия, Естония, Словакия и Полша. Разбира се, в Западна Европа темповете са доста по-скромни – акумулирано увеличение между 10 и 30% – но дори така, разходите за труд там са от 3 до 5 пъти по-високи от тези в България.
И това логично ни води към другия „тест“ – какво се случва с българските стоки и услуги на глобалния пазар. Хипотезата е, че ако разходите нараснат твърде много, българският износ ще загуби конкурентоспособност и ще бъде изместен от продукти, създадени в други икономики. За десетте години от 2013-а до 2023-та износът на стоки нараства 2.1 пъти, а на услуги – над 2.3 пъти по текущи цени. През последните пет години, когато цената на труда започна да расте с двуцифрени годишни темпове, износът на стоки и услуги се увеличава с над 50%. Дори да изчистим ефекта на инфлацията, индексът на физическия обем на износа на стоки и услуги нараства съответно с 41% и 68%. С други думи – българският бизнес съхранява позициите си на международните пазари и ги разширява.
Тази ретроспекция дава и поглед към следващите години. Ако инвестициите в повишаване на производителността и структурната трансформация на икономиката продължат и се ускорят, ще имаме по-конкурентни предприятия и по-високи доходи.
