Как социологията изпусна „Величие“
Автор
Целта на науката, казва философът и теоретичен физик Дейвид Дойч, са добрите обяснения за света, а не толкова правилните прогнози. Новото знание за реалността, подобрените обяснения са продукт на смели предположения, тяхното формулиране в проверим вид и тестването им в емпирични наблюдения.
Пред изследователите от социалните науки има интересно предизвикателство (и привилегия) едновременно да прилагат новото знание в своите прогнози и препоръки за клиенти, но също и да търсят обяснение на явления, за които няма солидна научна основа. Това до някаква степен важи и за икономистите (в тесен смисъл на професията), но сякаш в още по-голяма степен важи за социолозите и политолозите.
Социологията „на терен“ се сблъсква твърде често с необяснени от науката обекти и явления, за каквито проблеми хората от други професии не биха могли да допуснат дори. Представете си на един строителен инженер колко често му се налага да подлага на съмнение законите на Нютоновата физика! За разлика от инженера, социологът трябва да работи в среда, която изненадва непрекъснато с нови черти и закономерности. Самите модели бързо се амортизират и възниква нужда от нови обяснения и търсене на нови връзки. Непредвидимостта, несигурността сякаш трябва да са част от професионалния живот на социолога.
Приели сме, че статистиката на политическите процеси (което са изборите в демократичния свят) е задача на социолозите. Партии и медии ги натоварват със задачите да прогнозират кой колко гласа ще спечели на следващите избори. Това създава два свързани проблема, за които се разбира обикновено след изборите. Първият е масовото игнориране на значителната възможност за сериозни разминавания между прогнозите и реалните резултати. Вторият е, че забравяме да търсим обяснения. Защо нещата са такива каквито са, как демокрацията стигна до този етап от развитието си, дали и как можеше да е различно?
За това, че обясненията са важни, се сещаме след изборите. И започват масовите драматични анализи за края на демокрацията и края парламентарното представителство. Всичко това е принципно окей, защото тези опити за търсене на смели обяснения за социалния и политически живот трябва да бъдат насърчавани (въпреки че повечето от тях няма да издържат теста на историята).
Но това, за което апелирам, е опитите за обяснения да не идват в стил post hoc, а да бъдат част от процеса на прогнозиране на резултатите от изборите. Да бъдат предположения, които да проверим в лабораторията на изборите. За да излизаме по-умни след всеки избор, а не просто по-апатични и с по-малко самочувствие, че нещо зависи от нас, избирателите.
В този смисъл това не е задача само за социолозите и статистиците на общественото мнение. Това е и моето колегиално оправдание за всичко, за което медиите обвиниха социологията след последните избори. Такива предположения за това накъде отива политически България, са задача на много по-широк кръг изследователи. И всички имаме вина за това, че не помагаме на социолозите повече в тази задача.
Най-вече това важи за несбъднати прогнози от типа false negatives, черни лебеди, за които не мислим преди изборите (самите партии – клиенти на социологията, системно подценяват, не анализират и не настояват за данни за такива възможни развития). Някои от тях с малка вероятност (a priori), но със значителен ефект върху целия живот.
Колкото и парадоксално да звучи, самите избиратели на „Величие“ също имат нужда от обяснения. Както социолозите ни казаха, голяма част от тях са образовани, пътуват или работят по света, децата им учат в чужбина. И вероятно те вярват, че взимат отговорни решения за бъдещето си. Те могат да разберат и трябва да знаят какви са възможните сценарии за техния живот, включително тези сценарии, които сага им се струват малко вероятни, но които биха променили драматично в негативна посока бъдещето им.
