Съзидателното разрушение в индустрията
Еуфорията на възстановяването от пандемията, последвано от рязкото увеличаване на износа при рекордни цени в някои отрасли на индустрията и производството на енергия и горива вече е заменена от унинието на продължил повече от година спад на индустриалното производство като цяло и експорта на стоки. Лесно е да търсим обяснение – защото то в значима степен ще е достоверно – в конюнктурата. Наистина, от началото на 2023 г. имаме тенденция към спад на цените на производител, особено при енергоизточниците, съчетано със стагнация във водещите европейски икономики, ограничаване на достъпа до кредит и покачване на лихвите. Всички тези фактори се пренасят относително бързо и в продажбите на българските предприятия, както е съвсем логично за силно отворената ни икономика.
Но има и друг, по-дълбок и важен процес, който минава под повърхността на месечните данни. Понякога той става видим от новини за затваряне на заводи или преместването им в други страни, понякога подразбираме само по косвени сигнали – например от вопли срещу конкуренцията от евтин внос или пък от зачестяващите кампании за улесняване на привличането на евтин труд от по-бедни страни. А се случва нещо много просто – предлагането на работна сила се свива, цената й се вдига, при това с бързи темпове, което буквално за няколко години променя решаващо някои параметри в „сметката“, мотивираща функционирането на дадено производство в страната или отделен регион.
Това ще означава смърт на много предприятия и вероятно дори цели подотрасли на промишлеността – болезнена, но закономерна илюстрация на описваното от Шумпетер „съзидателно разрушение“. И ако шока и последвалата криза при поставянето на икономиката в пазарни условия след фалита на социализма можем някак да отдадем на натрупани дисбаланси и грешки заради централно планиране, то в по-късен етап видяхме съвсем изчистена трансформация при конкуренция и водеща роля на частните инвеститори.
Ето само един пример: вероятно мнозина са забравили, но навлязохме в 21-ви век с 9% от наетите, ангажирани в производството на облекла и обувки, което пък генерираше над 20% от приходите от износ. Сега шивашката и кожарската индустрия заемат под 3% от общия брой наети в икономиката и допринасят за 3,5% от износа. От важен и голям отрасъл – малък и с далеч по-ограничена роля, измерваща се със 120 хил. по-малко заети.
В последните години същата съдба започна да застига една цяла категория индустриални компании, които бяха двигателят на растежа след присъединяването на България към ЕС. Можем да ги характеризираме като „леки производства“, които се стартират сравнително бързо, не изискват много инвестиции и най-често създават продукти, които са част от интегрирана верига на доставките, завършваща някъде в по-развитите икономики. Това „изнасяне“ на процеси беше много отчетливо в електротехниката, машиностроенето, автомобилното производство и в много случаи също разчиташе на по-евтин труд, а и разбира се, на по-ниски цени на енергията, земята, водата, като същевременно географското положение в Европа също помагаше.
И сега точно тези компании са изправени пред риска да загубят причината за съществуването си, след като само за пет и половина години средната заплата в България се удвои и няма видими белези темповете да се забавят чувствително. Пресата е двойна – от една страна, все по-лесният път на миграцията и реализиране на пазар на труда в друга страна от общия пазар, от друга, свиващото се по естествени причини младо население.
Какво следва? Затваряне на големи и средни предприятия, които само преди десетина година очертаваха регионалния индустриален профил в много части на страната. Краткият тест е следният: няма да оцелеят работодатели в промишлеността, които предлагат по-ниски заплати от големите търговски вериги или транспортните компании за шофьори и склададжии. България неизбежно ще заприлича на по-богатите икономики, в които индустрията плаща като правило чувствително повече от туризма и търговията за масовите работни позиции. Анализът на разпределението на работната сила по сектори и компании, както и средните нива на възнаграждения и сега разкрива кои са изложените на риск. Структурно индустрията ще наема по-малко хора след пет години, но при доста по-високи възнаграждения.
Тези, които ще „дърпат“ хора, ще са предприемачи с бизнес модел, който успява да въоръжи ниско- и средноквалифицирана работна сила, a тя ще доминира поне в следващите две десетилетия с оглед устойчиво слабите образователни резултати, с много капитал, технология и достъп до развити пазари. Ще видим едно преливане на индустрия и услуги – например ремонтът на самолети, кораби или друго сложно оборудване може да се окаже далеч по-производителна употреба на труда на техници и инженери от някакво относително семпло производство на пластмасови компоненти или части за мебели.
