Как Живка Гроздева управлява 4 хил. декара овощни градини по модела на най-добрите в Европа
Когато търговците на Запад искат максимално големи плодове, минимално третирани, които издържат транспорт на далечни разстояния и съхранение до зимата – почти взаимно изключващи се цели, изпълнителният директор на „Вита фрут“ Живка Гроздева търси баланса между интересите си на производител и удовлетворението на всички по веригата
Да изнасяш български круши в Италия е лесна работа, стига да са големи, вкусни, ароматни и сочни. Такива се раждат в овощните градини на семейство Гроздеви край Карнобат в добра година, но 2024-та не е от тях. Земята се пука от жега, а язовирите наоколо са пресъхнали. Със своите общо 4 хил. декара земя под аренда с парцели, разпръснати по цялото землище, стопанството има нужда от вода, колкото за 570 футболни игрища. Накъдето да се обърнеш, погледът спира в градини, събрали над 200 сорта плодни култури с опънати над короните предпазни мрежи против градушка и модерна поливна система, но вода няма.
В ранния следобед на знойния август една Toyota Land Cruiser се носи в прашен облак по черен път, белязан от дълбоки улеи, издълбани от гумите на товарните камиони, които превозват огромни касети плодове. Живка Гроздева (41) спира колата на хълма – при крушите, за да огледа плодовете. Тази година заради сушата плодовете са по-дребни, но са натрупали доста сладост. Отглеждат се по италианска технология, с гъсто засаждане. Короните са прибрани, ниски и по-плоски и дават много плод. „Ние взехме ноу-хауто от италианците, а сега продаваме на тях, което е голям успех“, казва тя.
Италия е сред най-големите производители и износители на круши в Европа. Последните години обаче местните овощари изпитват известни затруднения поради ред причини, свързани с недостиг на земя. Така се отваря възможност за износ на български круши, която Живка Гроздева не пропуска. Дъщеря на местния земеделец Минчо Гроздев, тя управлява стопанството заедно със сестра си Станислава, докато баща им отглежда зърнени култури.
Черноземът край Карнобат помага за богата реколта, която може да стигне до 3000 тона плодове екстра качество в най-добрите години. Почти всичко е за износ. Пазарите в Западна Европа са готови да плащат добра цена, стига да има разнообразна стока, големи обеми и доставки в по-дълъг период, което Гроздеви успяват да постигнат. Количеството идва от площите, а дългият сезон – от умното засаждане на разнообразни сортове и модерната база за пакетиране и съхранение, изградена като съвместна инициатива на местното сдружение „Група овощари Карнобат“. „Не беше лесно да убедим овощарите в района да инвестират 3 млн. лв. в обща база, но успяхме“, коментира Живка Гроздева.
Всички в семейството са решителни и амбициозни стопани, несломими пред трудностите, които умело използват уроците от собствените си грешки, за да изградят устойчив бизнес. В техните градини плодове се берат от края на май до началото на октомври. След ранните череши идват вишните, прасковите – нектарини има до октомври.
Междувременно узряват летните круши и сините сливи – около 15 европейски сорта от продълговатите, а не кръглите японски. Накрая идва ред на зимните круши и ябълките. Понякога климатичните промени така разбъркват целия добре замислен порядък, че се получава струпване на готова за бране продукция и настава паника за работна ръка. В овощарството няма много възможности за механизация, затова работниците никога не стигат.
Уроците идват още с първите насаждения, преди близо 18 години, когато два сорта череши, засадени на близо 400 декара площ, узряват едновременно. „Трябваше да се съберат 500 тона череши в рамките на 10 дни. Гледахме как плодовете омекват на дърветата и падаха от дръжките“, разказва Живка Гроздева неприятния спомен, който трудно избледнява. Никой не е щастлив, когато усилията му да отиват на вятъра и губи пари.
ГОЛЯМОТО СТОПАНСТВО ОСИГУРЯВА 7.8 МЛН. ЛВ. ЗА 2023 г.
на „Вита фрут“, чийто изпълнителен директор е тя, но носи и голям риск. Грешките, ако се допуснат, засягат голяма площ, а в овощарството не се поправят бързо. Фиданката дава плод на четвъртата година и ако разсадът е калпав или сортът неподходящ, трябва да се подмени, както неведнъж се случва – особено с ябълките цели три пъти дори.
Когато Живка Гроздева договаря първия износ на череши за Германия през 2015 г., разбира, че търговците искат по-едри череши от това, което може да предложи. Добрата новина е, че проблемът не е в сорта. Няма нужда да се подменят насажденията, което е огромно облекчение. Нужна е друга технология на отглеждане, „което е цяла наука“: „В следващите 4-5 години работихме с нова технология, докато увеличим диаметъра на плода до близо 3 см. Станаха огромни, като за немския пазар“.
Когато търговците на Запад искат максимално големи плодове, минимално третирани, които издържат транспорт на далечни разстояния и съхранение до зимата – „почти взаимно изключващи се цели“, Живка Гроздева трябва да намери баланса между интересите си на производител и удовлетворението на всички по веригата. В това число да отговори на изискванията на Зелената сделка за по-малко употреба на пестициди и намаляване на вредните влияния за почвата и водите. „Често очакванията на пазара и изискванията не съвпадат. Всички искат от големите череши кордия, който е най-претенциозният сорт. Добивите са много ниски. Икономически погледнато, не е изгодно да го отглеждаме, но го правим“, казва тя.
Международните пазари стават все по-трудни и динамични и никой няма гаранция, че ще пласира цялата си продукция на добри цени. Изкупната цена на килограм череши от 1.50 лв. може да скочи двойно в един ден, ако някъде в Гърция или в Италия са паднали проливни дъждове и продукцията е съсипана. Но може да има и свръхпроизводство. В такива случаи излишъкът се съхранява в базите, докато мине периодът на насищането.
„Всички европейски овощари сме на един общ пазар, в който предлагането зависи от производството в различните страни, климатичните промени и на покупателната способност на населението в Европейския съюз, която намалява. Една година търсенето може да е много голямо, на следващата – нищожно“, казва Живка Гроздева.
Обикновено тогава се оглежда в българския пазар. Понякога цената е „по-добра, отколкото в западните страни“. Но и местният пазар има своите особености. Гроздева постоянно обикаля малките търговци от кварталните магазини в региона на Бургас, които „никнат като гъби и продават с големи надценки, от което страдат и потребителите, и производителите“. Вижда крушите с изкупна цена 1.80 лв. да се предлагат на 5.40 лв. Стоката залежава и увяхва. „Не са виновни търговците на едро, а последната брънка от веригата. Ние живеем с овощарството. В градините минават дните ни и това, което се случва, никак не е приятно“, допълва тя.
ЖИВКА ГРОЗДЕВА НЕ Е УЧАСТВАЛА В СЪЗДАВАНЕТО
на първите насаждения през 2007 г., тъй като по това време следва международен мениджмънт и B2B маркетинг в университет в Бон, Германия. Но има заразителния пример на баща си. Тръгнал като търговец на зърно в края на 90-те години, Минчо Гроздев става арендатор на хиляди декари земя, на която отглежда житни култури. В региона има много пустееща земя и когато стартират първите програми по САПАРД с европейско финансиране, той слага началото на овощното стопанство. Неговата идея е била да създаде възможно най-голямата овощна градина, за да произвежда повече. Максималист човек е.
„Баща ми е енергичен, амбициозен и много трудолюбив човек. С него обикаляхме по цял ден нивите със стария му джип. На почивки ходехме рядко и за кратко, защото трябваше да е на полето“, разказва тя. Докато учи в немската гимназия в Бургас, а след това в Германия, тя все още не е сигурна, че земеделието за нея ще бъде посока за развитие в дългосрочен план. Но връзката на семейството със земята винаги е била много силна. Когато се прибира в България и посещава градините, е омагьосана от живота на малките завръзи праскови.
Втурва се в овощарството по същия начин, по който баща й гори в работата. Но той се оказва толкова строг и взискателен, че двете години, в които я въвежда в овощарството, й се струват кошмарни: „За чужд човек да работех, вероятно нямаше да се притеснявам толкова много от критиките, които получавах всеки ден. Но цялата тази преса беше голям двигател за моето развитие. Баща ми непрестанно ме мотивира да правя нещата по-добре, без да пестя усилия.“
Като навлиза в работата, тя вижда грешките, допуснати в началните години. Баща й е ползвал съветите на български консултанти от Аграрния университет, които прилагат консервативни технологии в засаждането на черешите и прасковите – с по-големи разстояния, по-големи дървета. Някои неща са се получили добре, но като цяло „българското земеделие изостава в сравнение със стопанствата в Гърция, Италия и Испания“, с които тя иска да се мери. Разбира, че има нужда от знания, които иска да получи от най-добрите експерти в чужбина. Абонира се за десетки специализирани сайтове и печатни издания. Посещава международните изложения, където се среща с производители от Гърция, Италия, Испания.
Особено ценни за нея са презентациите на международните институти и срещите, които правят с местните производители. През юни тя прекарва три часа на 35 градуса жега в задух сред насажденията, покрити и с мрежа против градушки в Баоцано, Северна Италия, където екип от учени демонстрира различни нови технологии за отглеждане на череши и представя прогнози за добив. Безценен опит, който италианците овощари получават от науката, докато в България производителите се учат от грешките си. В Италия науката земеделие съществува в името на бизнеса, а държавата се е погрижила за инфраструктурата.
„Всяко стопанство има достъп до вода през изкуствени канали. Попитах ги колко им струва водата за декар, и казаха, че плащат по 20 евро на година. В България е в пъти по-скъпо и е недостъпно. Без вода земеделие няма“, казва Гроздева. Тя ревностно защитава интересите на овощарите като член на управителния съвет на Асоциацията на овощарите в България и общински съветник от квотата на коалиция „Граждани за общината“.
Освен за инфраструктура за напояване, производителите се борят за общи изисквания за вносителите на плодове и зеленчуци от трети страни – като Турция, Македония, където не действат нормите на ЕС за пестициди. Местните стопанства влагат милиони левове да покрият всички европейски стандарти, което често оскъпява тяхната продукция. „Който може да произвежда по-добре, по-евтино, няма проблем. Стига да е по правилата“, казва тя.
Най-големите инвестиции в стопанството на Гроздеви са свързани с изграждането на конструкциите с предпазни мрежи за градушка, което продължава с години и още не е завършено на 100% заради огромните площи. Освен собствени средства ползват и финансиране по европейски програми, което забавя процеса: „Три години подред губихме реколтата от череши, докато изграждаме съоръженията. После ябълките пострадаха. Перфектни, червени, сладки… човек трудно се примирява. Застраховката е малка утеха. Без предпазни мрежи овощни градини е немислимо да съществуват.“
В тежките за овощарството години семейството си помага с приходите от зърнопроизводството, но последните две лета са много трудни за зърнопроизводителите. Като дъщеря на зърнопроизводител, Живка Гроздева знае през какво минава баща й. Помага му с овощарството: „В началото много хора ни питаха защо ви е овощарство, като си имате зърнопроизводство. Казваме – за да не ни е скучно. Дойдоха години, в които овощарството помага на зърнопроизводството. Не вярвахме, че ще се случи.“