Кой е зависим от кредитния балон?
Дебатът за глобалния растеж, смяната на географията на инвестициите, иновациите и предприемачеството, и най-общо, за дефиниране на нов успешен модел за просперитет бе посъбуден от доклада на Марио Драги. И доколкото това е аналитичен труд, предназначен да очертае бъдещето на конкурентоспособността на ЕС, той поляризира за пореден път интелектуални и политически възгледи за това какво в уредбата на съюза, включително на еврозоната, трябва да се промени. Един от трайно наложилите се обяснителни модели за причините за стопанските неволи стъпва върху убеждението, че Европа затъва в дългове, а еврото е постоянно отслабвано от разхлабена парична политика. Дали обаче това се потвърждава от данните?
Да започнем в обратен ред. Инфлацията, измерена през индекса на потребителските цени, е исторически леко по-ниска в ЕС, отколкото в САЩ. Ако разгледаме целия период от 2000 г. досега, средната промяна на ценовия индекс в ЕС е 2.4%, а в САЩ – 2.5%. Да видим и поведението на централните банки. Но да продължим и в общ смисъл разговора за стабилните пари – а това означава да погледнем поведението на големите централни банки. Много говорим за отслабването на еврото, за екстремната монетарна политика на Европейската централна банка.
В сравнение обаче ЕЦБ е далеч по-консервативна – ако балансът на ЕЦБ се е увеличил 4.6 пъти от края на 2006 г. (отчитайки програмите за стимули, започнали след голямата финансова криза) до лятото на 2024 г., то балансът на Федералния резерв е набъбнал 8.3 пъти. Централната банка на Япония разширява баланса си над 4.8 пъти, а английската централна банка – над 7.1 пъти. С други думи, всички големи централни банки реагират на кризи с парична експанзия; в еврозоната обаче тя е всъщност най-ограничена. Още повече – след преодоляването на шока в две години на ковид пандемията и надигането на инфлацията централните банки обърнаха политиката и започна затягане. Свиването на баланса от края на 2021 г. до лятото на 2024 г. е най-голямо при ЕЦБ – с 28%, при Фед е с 18%, при Банката на Япония е 25%, при Английската национална банка е с 23%, а в Китай почти няма свиване – едва 3%.
А какво става с кредита и нарастването на дълга? Като че ли се приема за безспорен факт, че еврозоната е тежко задлъжняла, че именно високите нива на публичен дълг задушават растежа. И доколкото бюджетните дефицити и нарастващото дългово време на публичния сектор наистина имат такова дългосрочно отражение върху потенциала на частния сектор за инвестиции и растеж, данните показват, че еврозоната далеч не е фискално безотговорна. Съотношението държавен дълг към БВП за еврозоната по последните данни е малко над 88%, но в САЩ е 114% (за Япония дори няма да говорим, там нивата отдавна са над 200%), а в Китай доближава 85%. Динамиката също е важна – ако от 2007 г. досега държавният дълг в еврозоната е нараснал с 51%, в САЩ е нараснал 3.8 пъти, а в Китай – близо 14 пъти!
Това не е цялата картина – разхлабената монетарна и фискална политика, съчетана с регулации във финансовия сектор, създават предпоставки за нарастване и на частния дълг. Еврозоната има най-нисък дълг, отнесен към мащаба на икономиката, частния нефинансов сектор и на домакинствата в сравнение както със САЩ, така и с Китай. И ако вземем същото сравнение с динамиката след голямата финансова криза от 2007 г., в еврозоната кредитът към бизнес сектора е нараснал с 22%, в САЩ – 2.1 пъти, а в Китай – 10 пъти. Накратко – и САЩ, и особено Китай инжектират огромен кредитен ресурс през банковия сектор в частния сектор, а бързото разширяване на държавния дълг е симптом и на хронично високи бюджетни дефицити. Точно обратното на мита за дисциплината и ограничената държава.
Важно е да намираме действителните проблеми, възпиращи бързия растеж в Европа, вместо да губим време в дискусии по митове, противоречащи на данните.
