Промяната започва с хората: Историята на Александрина Димитрова и Фондация „Сийдър“
Отразявам новини в сферата на технологиите и международната политика. Вярвам, че зад всеки успех стои една вдъхновяваща човешка история, която си струва да бъде разказана.
Годината е 2010. В град Колумбия, щатът Мисури, точно в центъра на САЩ, е издадено предупреждение за торнадо. Това е нещо напълно нормално за региона, който попада в Алеята на торнадата и затова всички жители приемат почти рутинно изискването да се скрият на безопасно място. Това правят и две момчета – студенти от университета „Мисури“, които вдигат свой колега – мускулест баскетболист в инвалидна количка, и го свалят по стълбите от третия етаж до мазето на кампуса, сякаш са го правили десетки пъти. През 2010 г. на над 9000 км от този университетски кампус, в България хората с увреждания все още водят труден и изолиран начин на живот, а дългият процес по деинституционализация, който цели да закрие съществуващите домовете за деца и хора с увреждания и да промени модела на социални грижи, тепърва започва.
В живота няма нищо случайно и тези две събития, които се случват почти паралелно, на хиляди километри едно от друго, се пресичат в Александрина Димитрова (35 г.) – една жена, която прегръща каузата на Фондация „Сийдър“ като доброволец и в рамките на няколко години поема ръководството на неправителствената организация, която се грижи за хора в неравностойно положение – това включва както деца и младежи с увреждания, така и деца, лишени от родителски грижи.
През 2010 г. Димитрова е студент по „Международни отношения“ в Софийския университет, когато е избрана да замине за САЩ заедно с още 19 студенти по програма „Младите лидери на България“. Димитрова избира да учи „Политически науки“ в университета „Мисури“, в Колумбия и трупа и опит в публичното говорене, работата в екип, застъпничеството и правенето на политики. По онова време обаче Димитрова няма представа как цялото това познание се пресича в смислена кариера. Ключова се оказва средата. „В университета започнах да виждам студенти с различни увреждания, които бяха интегрирани в живота на кампуса. Такива неща ми правиха огромно впечатление. Така осъзнах, че мога да използвам цялото това познание, което съм натрупала, за да подкрепя промяна, свързана с хората в неравностойно положение“, казва Димитрова. Намерението ѝ тогава е да се върне обратно в САЩ, след като завърши образованието си в България, и там да търси кариерния си път. През 2012 г. обаче една среща променя изцяло както нейния живот, така и живота на десетки изоставени деца и младежи.
ДАЛЕЧ ПРЕДИ ТАЗИ СРЕЩА процесът по деинституционализация в България все още не е започнал, а документалният филм на BBC за дома „Св. Петка“ в село Могилино все още не е излъчен. Тогава, през 2005 г., ирландецът Марк О’Съливан и съпругата му Пени, които живеят в град Казанлък, основават Фондация „Сийдър“. Към онзи момент над 10 хил. деца в България живеят в държавни домове и в следващите две години фондацията събира дарения, прави обучения и предоставя терапии, за да подобри качеството на грижата, която тези деца и младежи получават. През 2007 г. филмът за дома в село Могилино излиза на бял свят, а семейство О’Съливан посещава дома в кюстендилското село Горна Козница. Двете държавни институции се намират на близо 400 км една от друга, но дават ясен сигнал и на обществото, и на държавата, че моделът на социална грижа у нас трябва да се промени. Така започва всичко и през 2010 г. държавата най-сетне приема Националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в България“, която предвижда поетапно намаляване на броя на децата в институциите и пълното закриване на класическите домове за деца с увреждания от 0 до 3 години. На 1 октомври 2010 г., благодарение на Фондация „Сийдър“, домът в с. Горна Козница се превръща в първия окончателно закрит държавен дом за деца с увреждания в България.
Александрина Димитрова се запознава се с Марк О’Съливан две години по-късно и решава да стане доброволец в неправителствената организация и да остане в България. В продължение на 2 месеца помага в дейността на фондацията като събира дарения и подкрепя грижата за децата в центровете от семеен тип под шапката на „Сийдър“, след което получава и предложение за работа като координатор. През 2013 г. обаче, докато социалната политика в България е в режим на огромна реформа, семейство О’Съливан решава да напусне България. Тогава за съвсем кратко Линдзи Солтсгивър, която към този момент е част от екипа на „Сийдър“, поема организацията, но скоро след това тя също напуска България. Това изправя едва 25-годишната тогава Александрина Димитрова пред трудно решение – да заеме поста на изпълнителен директор на фондацията и да поеме управлението на „Сийдър“. Въпреки липсата на солиден опит, Димитрова скача в дълбокото и от тогава фондацията е в ръцете на изцяло български екип. Към днешна дата Димитрова управлява отбор от 100 души, които заедно работят като една добре смазана машина, за да поддържат 24-часовата грижа и специализирана терапия за над 90 деца и млади хора, които живеят в деветте центъра на неправителствената организация в Кюстендил и Казанлък. „Не съм била сама – винаги сме работили в екип. Помогнаха ми добрите отношения, които успях да създам с общините. Помогна ми умението да работя добре с хората вътре в екипа ни. Защото аз дълго време имах колебания дали изобщо да кандидатствам за тази позиция на 25-годишна възраст. Хора от екипа ме насърчиха“, казва Димитрова.
Това се оказва едно от най-смелите ѝ решения, които я изправят и пред огромно предизвикателство. Към онзи момент фондацията вече има ангажимента към Община Казанлък да поеме новите социални услуги в центровете, които се разкриват в града, но екипът е твърде малък, а „Сийдър“ не е в добра финансова форма. Нещата се случват, благодарение на добрите корпоративни партньори и индивидуални дарители на фондацията. Александрина Димитрова оглавява дейността по набиране на средства за организацията, като за период от 3 години набраните средства на годишна основа се увеличават с 40%
Вече 9 години Димитрова и екипът ѝ заедно се борят за трайна промяна на социалната политика в България и нагласите на обществото спрямо хората в неравностойно положение. И това всъщност е голямата битка на фондацията – борбата със стигмата. В работата си „Сийдър“ се старае да излиза извън диагнозата на децата и младежите, за които се грижи, и да се фокусира повече върху техните възможности. Осигурява среда, близка до семейната и прави всичко възможно за пълната интеграция в обществото на децата и младежите, за които се грижи.
Това помага както за адаптивността им, така и за развитието на различни умения. В този процес обаче участват всички – общество, държава, бизнес. Държавата осигурява немалко средства за работата на центровете от семеен тип, които се намират на територията на цялата страна. Тази година Фондация „Сийдър“ получава близо 3 млн. лева през общинските бюджети на Кюстендил и Казанлък. Средствата обаче покриват само базовите нужди на децата и младежите и не са достатъчни, за да осигурят наистина качествена грижа. Затова всяка година Фондация „Сийдър“ организира и благотворителен бал, на който кани представители на бизнеса, които да подпомогнат каузата. Този ноември неправителствената организация събира рекордните дарения в размер на 250 хил. лева – капка от допълнителните 1 млн. лева, от които фондацията се нуждае годишно, за да се грижи за децата и младежите в центровете и да обезпечи работата на екипа си. Без тези средства качеството на грижата пада.
24-часовите социални услуги са най-скъпите навсякъде по света, защото изискват поддръжката на екип, покриване на режийните разходи и всичко останало. В много държави в чужбина броят на този тип социални услуги е доста ограничен – той е само за онези хора, които наистина нямат друга алтернатива и в този смисъл нужните средства не са в такъв голям размер. Развита е и приемната грижа, където държавата също предоставя средства, но те са драстично по-малко, отколкото нужното за издръжката на цял център. В чужбина е развита и подкрепата за семействата на деца с увреждания, така че да не се стигне изобщо до тяхното изоставяне. „Проблемът не е липсата на пари, а ефективното им разходване. Винаги ще има едни деца, за които друга алтернатива няма. Но броят на тези деца може да е много по-малък, ако семействата се подкрепят навреме, ако се развива приемната грижа“, казва Александрина Димитрова. Това е и следващата цел на Фондация „Сийдър“ – да започне по-усилена работа със семействата на деца с увреждания.
А какъв е най-големият урок за Александрина Димитрова за последните 10 години? Че големите промени са възможни – не само на модела, не само на обществените нагласи, но и на човешките животи. Като този на Стефчо. Двамата с Александрина Димитрова се срещат преди около 10 години, когато Стефчо влиза в защитеното жилище на „Сийдър“ в Казанлък, след като системно е подложен на тормоз в една от многото вече закрити държавни институции. „Разказваше ни какви наказания е понесъл, как са му казвали, че никога няма да може да завърши образованието си, да чете и да пише, да работи“, споделя Александрина Димитрова. 10 години по-късно Стефан не просто работи на трудов договор, но представлява и България на международно кулинарно състезание за хора с увреждания в Загреб през март тази година, където стига до финал.
