Димитър Маринов: От Софийския затвор до сцената на „Оскарите“
От политически затворник преди 40 години в България до първия българин, стъпил на сцената на „Оскарите“, и то с българския трибагреник на ревера, Димитър Маринов сбъдва своята американска мечта и устоява на житейските бури с вяра, дух и любов

Чистач мие пода и си тананика коледна песен, когато колегите му решават да го изненадат с възможността да пее на сцена и да покаже скрития си талант. А той впечатлява всички. Този сценарий се развива в коледната реклама на Amazon, която през последния месец се гледа от милиони зрители в целия свят, а в главната роля е българинът Димитър Маринов. Подобна рекламна кампания е мечта за всеки актьор, защото изстрелва кариерата му на нови висоти, но за 60-годишния Маринов това е просто поредната изумителна глава в личната и професионалната му история. Назад в годините се нижат събития като качване на сцената на „Оскарите“, сериал за Apple TV, концерт с Ленард Бърнстейн в Ню Йорк, обучение от Невена Коканова и Крикор Азарян, влизане в затвора, осиновяване, емигриране, започване отначало.
По един странен начин историята на Димитър Маринов напомня за филма „Форест Гъмп“, в който героят на Том Ханкс се среща с различни исторически личности и е част от най-значимите събития на века. Но начинът, по който българинът преминава през тази житейска въртележка и през всички шамари, които съдбата му поднася, е със смирение, научени уроци и нагласа да дава на другите.
Житейският път на Маринов започва в София, като малко след раждането си е осиновен от леля от семейството на майка му. Първите му спомени са свързани с музиката – как всяка сутрин неговата осиновителка пуска радио „Хоризонт“ и заедно слушат класическа музика. На около 3-4 г. малкият Димитър взима две куки за плетене, коленичи пред радиото и започва да имитира свирене на цигулка. Семейството веднага го води на прослушване, намира учител по цигулка и така от най-ранна възраст той стъпва на своя музикален път.

Едва на 11 години, вече е първа цигулка във филхармония „Пионер“, с която правят редица турнета по целия свят, включително в Западна Европа и Съединените щати, които по това време са недостъпни за голяма част от българите. „Всички деца в квартала ме очакваха да се върна, защото носех торби с бонбони“, казва Маринов. Един от най-ярките му спомени е концертът в кръглата зала на ООН в Ню Йорк, където диригент е авторът на „Уестсайдска история“ Ленард Бърнстейн. По това време Димитър е на 15 г. и вярва, че животът му завинаги ще е посветен на цигулката. „Още от 4-годишна възраст цигулката беше моята играчка, моето всекидневие. Когато съм тъжен – цигулка, когато съм щастлив – цигулка“, казва той.
Но един летен лагер преобръща тази посока. Биологичната му майка е учителка, която организира лагер за учениците си в Тетевен и кани сина си да прекара ваканцията там и да гледа постановката, която са подготвили. По случайно стечение на обстоятелствата главният актьор в постановката не се появява и майка му го моли да излезе на сцената и с цигулката да забавлява децата. В публиката се оказва Невена Коканова, чиято дъщеря също е на лагера, а когато вижда изпълнението на Димитър, тя веднага се свързва с майка му с настояване да работи с него и да го подготвя за актьор.
„Невена не ме учеше на актьорство. Това, на което Невена ме учеше, беше човекът преди актьора. Учеше ме на манталитет, на дух, на мисия“, казва Маринов.
По нейно настояване започва уроци по пеене и танци, защото „един актьор трябва да знае да танцува и да пее“, спомня си той съветите ѝ, които през годините му отварят още много врати.
В тези тийнейджърски години, в които се разкъсва между цигулката и актьорството, започва да се формира и бунтарският му дух. Десетките пътувания зад Желязната завеса пък насочват вниманието на тогавашната социалистическа власт все по-сериозно към него. Макар че през 1982 г. Маринов е приет в НАТФИЗ, в същата година заради донаборната военна служба трябва да влезе в казарма. Тогава е едва 41 кг, дори най-малката униформа му виси и трябва да се преправя, а той е разпределен в танковата артилерия в Карлово. Първите месеци в казармата са много тежки заради физическите изисквания към него, но към края на първата година положението става още по-сериозно, защото редовно го викат от Военно контраразузнаване за „пропагандиране на западна политика“. Маринов започва да се чувства застрашен и планира бягство от казармата. Заедно с негов приятел хващат влака към София, оттам се качват на „Ориент експрес“, с който стигат до сръбската граница. Маринов е завършил железопътен техникум и знае къде и как да се скрият, но забавяне на границата води до откриването им. Вследствие на това Димитър Маринов е осъден по политически причини и вкаран в затвора.
Прекарва 2 години 6 месеца и 10 дни в затвор. „Животът се преобърна тотално за мен. Точно от това може би аз съм имал нужда – някой да ме свали на земята и да видя живота от другата страна – казва той. – Беше много трудно. Това бяха може би най-ужасните месеци.“ Но още по-страшно става, когато излиза от затвора с печат на политически затворник, „враг на родината“ – никъде не може да си намери работа, а много от приятелите му дори се страхуват да говорят с него.
Опитва се още няколко пъти да кандидатства в НАТФИЗ, но е отстраняван в последния кръг по политически съображения. Едва през 1989 г. дългогодишните преподаватели Крикор Азарян и Тодор Колев гарантират за него пред министъра на културата, който му разрешава да учи в „идеологическия институт“ по актьорско майсторство. Скоро след като започва обучението си обаче, се сблъсква с ограниченията на средата. „В един момент разбрах, че може би имам страхотно бъдеще в България, но има таван. Усещах какво ще стане – все едно и също. Колкото и пъти да се опитвах да счупвам летвата и да предлагам нещо ново, получавах: „Не така, Митак, така не се прави“.“
През 1990 г. заминава за турне в САЩ и Канада и остава там. Без да има план, без да познава никого. Просто остава в последния град от турнето и не се качва на самолета. Първите дни свири на цигулка като уличен музикант и спи на улицата. Отново с късмет и щастливо стечение на обстоятелствата американско семейство го приютява и му помага да си оправи документите. (По-късно Маринов кръщава малкия си син на мъжа в семейството.) В следващите години българинът работи като мияч на чинии в ресторант, в строителство, включително отваря и собствен ресторант и стартира бизнес начинание с хотелиерство.
„Причината, заради която аз тръгнах, не беше свободата. Исках да отида някъде, където не знам какво е. Няма таван. Необятно. И зависи от мен – казва Маринов. – Бях си дал 10 години. Бях на 25 тогава и си казах, че ако до 35 нищо не се случи, тогава знам, че ще се върна обратно.“
Девет години след заминаването му в Щатите започва неговата актьорска кариера с малки роли в различни реклами и сериали. Това съчетава с развитието на собствените си бизнеси. Но трябва да минат още 10 години, за да влезе в сериозната игра на Холивуд. На 45 г. започва да го представлява една от големите мениджърски агенции в САЩ, която по онова време е в топ 25. Те му помагат с информация какви са правилата и изискванията, какво трябва да прави на кастинг и т.н. „Но всичко идва с опита. Тук сценка, там две. Постепенно те опознават. На тази възраст (45-55 години), източноевропеец, с акцент. Ние си бяхме 30-40 души, които ходехме по кастинги, и си се познавахме“, споделя с усмивка Маринов.
Във филмовата индустрия в САЩ всичко „минава по тръбата“ – обяснява актьорът. Това са три сайта, в които всяка сутрин в 8 ч излизат всички роли и кастинги. Ако има съвпадение над 60% с актьора, агентите го пращат на кастинг, който обикновено е на следващия ден. Затова трябва да работи непрекъснато върху собственото си усъвършенстване.
Именно „по тръбата“ през 2017 г. пристига кастингът за ролята на Олег във филма на Питър Фарели „Зелената книга“. Персонажът е от руски произход и свири на чело, а за да спечели кастинга, Маринов намира частен учител и в рамките на 4 дни се научава да свири на чело. А с това безкрайно впечатлява Виго Мортенсен и Стивън Спилбърг, които участват във финалния избор на българина за ролята.

„Зелената книга“ получава 5 номинации за „Оскар“ и печели 3 статуетки – за оригинален сценарий, поддържаща роля и най-добър филм. Именно при обявяването на победителя в категория „Най-добър филм“ целият екип излиза на сцената, а с това Димитър Маринов се превръща в първия българин, стъпил на сцената на „Оскарите“. Той не просто стъпва там, той държи статуетката и поставя българското знаме на ревера си, за да се вижда от всички. „Това беше първият момент, в който аз усетих къде съм. Не беше „Оскар“-ът, беше знаменцето“, казва Маринов.
След този триумф животът му поема в още по-интересна посока – снима в големи световни продукции, сред които сериалът на Apple TV “For All Mankind”, който има над 15 номинации за телевизионни награди. В България участва във филмите „Снимка с Юки“ (2019) и „Гунди – Легенда за любовта“ (2024), където се превъплъщава в бащата на футболиста Аспарух.

След звездния миг на „Оскарите“ Маринов започва да води мастър класове по актьорско майсторство за български студенти и актьори, а впоследствие развива своята преподавателска дейност в собствената си компания Marinov Actors Studio, където обучава курсисти от цял свят.
„Вижте старото кино, лицата на тези актьори са пълни само с едно – вяра и дух. Когато влизам в НАТФИЗ и виждам тези млади хора, виждам само едно – вяра и дух. В момента, в който завършат и излязат в реалния свят, това се стопява за 24 часа. Защо? Защото не са посрещнати с вяра и дух“, казва актьорът. Именно на това иска да научи и двамата си синове Йордан и Михаил – вяра, дух и любов. И че всичко става тогава, когато му дойде времето.