Европа в „Икономиката на Тръмп“

Икономическата политика на новото управление в САЩ започва да добива очертания, макар засега най-вече в изказвания на президента Тръмп и негови публикации в социалните мрежи. За Европейския съюз най-важни изглеждат два очаквани сюжета на бъдещи промени: пренареждането на взаимоотношенията в НАТО и свързаното с това увеличение на разходите за отбрана на страните членки, и повсеместно и значително покачване на митата.

Без нищо да е окончателно, на масата са общоприложими мита между 10 и 20 процента, мита от 25 процента върху вноса от Канада и Мексико и наказателни допълнителни мита до 60 процента за стоки от Китай. Ако приемем, че очертанията на новата търговска политика ще бъдат в този мащаб и обхват, европейската икономика ще бъде подложена на огромно изпитание.  Сегашният модел за растеж на ЕС е немислим без свободен достъп до експортни пазари, в които водещите традиционно силни производители на континента са заели ключови позиции. Но, както и във вече многократно цитирания доклад на Марио Драги за конкурентоспособността на ЕС е дискутирано, този модел стагнира и вместо да се преобрази през трудния процес на иновации и разрушение, търси да намери начин да отложи трансформацията си.

САЩ са най-големият пазар за износ на стоки, произведени в ЕС – над 500 млрд. евро годишно, или 20% от целия износ на ЕС към трети страни. За последните десет години износът от ЕС за САЩ нараства със 70% и надхвърля износа към Китай, Япония, Южна Корея и Индия взети заедно. Водещите експортни индустрии са машиностроене, фармация и автомобили, и без изненада лидер е Германия. През последните години именно американският пазар е двигателят, дърпащ напред тези отрасли, докато Китай затвърждава протекционистичната си политика да ограничава достъпа до местния пазар и да субсидира собствени производители.

Визията на Тръмп изглежда по-всеобхватна от сделка с ЕС през натиск върху конкретни чувствителни стоки. Като начало, той опитва да преструктурира фундаментално данъчната система в САЩ, като прехвърли голямата тежест от подоходно облагане към облагане на потреблението, макар и само от внос. Това ще позволи да изпълни обещанията си за по-ниски данъци на домакинствата и американския бизнес, а бюджетът ще трябва да разчита на приходи от мита, т.е. от чуждестранни компании, продаващи на местния пазар, и съответно потребителите на вносни стоки. Ако това е така, то митата са неизбежни и европейските износители ще трябва да се адаптират към по-ниски маржове на печалба и потенциално по-високи крайни цени. Утехата е, че в някои производства пряк конкурент е Китай – а китайските производители ще бъдат ударени с още по-високи мита. В същото време високите мита за Мексико затварят друга стратегия – да се откриват заводи в Мексико при по-ниски разходи за дейността, но с отворен достъп до американския пазар.

Съчетанието между по-ниски данъци за американски компании, дерегулация и високи мита предполагаемо ще направи по-конкурентно установяването на индустриални предприятия в САЩ. Всъщност то ще е отворено и за европейски инвеститори – но само ако релокират значителна част от дейността си. Практически това означава европейските компании да печелят от знание и технологии, но при свиване на промишленото производство, извършвано в Европа. Или, опростено казано, те ще могат запазят развойната дейност в ЕС, но фабриките ще трябва да са в САЩ – освен ако не приемат да плащат мита.

Към това трябва да добавим и косвения конкурентен натиск. САЩ ще наложат мита на всички, а на Китай – вероятно много по-високи. А Китай и останалите индустриални лидери в Азия са инвестирали десетилетия в технологии и производствен капацитет, насочен към глобална експанзия. Ако достъпът до американския пазар е труден и скъп, ресурсите ще се използват за по-агресивно навлизане на други пазари. Така европейската промишленост ще срещне ожесточена конкуренция както на вътрешния пазар на ЕС, така и в останалите части на света. Това ще доведе до политически натиск за ответен протекционизъм на ЕС и субсидии за застрашените сектори и производители.

Всичко това ще форсира структурната трансформация на ЕС, за която много се говори и пише в анализи и стратегии, но реално се случва малко. Силната зависимост от няколко традиционни индустрии, разчитането на трупани с десетилетия технологични предимства, интеграцията в рамките на ЕС и като цяло свободна глобална търговия, позволяваща заемане на ниши в големи и растящи пазари като тези в Азия и САЩ, са неудържима и почти невъзможна перспектива. Съзидателното рушене минава през създаване на силен общ финансов пазар в Европа, който да позволи натрупване и насочване на капитал към иновативни компании и освобождаване на потенциала за възникване и растеж на нови технологични услуги и бизнеси чрез дерегулация и премахване на регулаторните бариери.

Заедно с това натискът за увеличаване на разходите за отбрана ще наложи промени в поне още три аспекта. Първият е чисто фискален – повече разходи означават в краткосрочен план по-високи бюджетни дефицити и дълг. В Германия например това може да разклати консенсуса около балансиране на бюджета и замразяване на държавния дълг. Но в средносрочен и дългосрочен план увеличаване на разходите за отбрана ще наложи свиване на други публични разходи. При сценарий на задълбочаваща се загуба на конкурентоспособност на „старите индустрии“ от търговската война, логичен избор ще е реформа и свиване на щедрите, особено в някои страни, социални разходи. Оптимистичният поглед все пак налага да отчетем, че при избор на стратегия за изграждане и развитие на европейски отбранителен капацитет това ще означава значителни инвестиции във военната промишленост. В някакъв смисъл това е обратна конверсия – от технологии и производство на автомобили и електроника за бита към самолети, кораби и друго въоръжение.