Демокрацията като защита, не като обещание
Автор
От всички възможни политически светове, в които може да живеем, си представям и сравнявам два стилизирани модела. В единия имаме зъл лидер с много лоши намерения, който обаче е на власт в здрава и устойчива демокрация (и да, демокрацията може и много често допуска лоши хора в управлението, защото тя не е фейсконтрол механизъм на входа на властта).
В другия възможен свят имаме благороден лидер с много добри намерения, който управлява в авторитарен режим – ще намерите много дефиниции на „авторитарно“, но за нуждите на този пример приемаме най-просто, че е невъзможно демократично да се сменят хората в управлението.
Ако трябва да избирате, в кой от тези два свята ще искате да живеете?
Този мисловен експеримент разкрива същността на демократичната система. В първия случай, независимо от злите намерения на лидера, съществуват институционални механизми за контрол – независими съдилища, свободни медии, силен парламент, редовни избори. Тези структури ограничават възможностите му да причини трайни щети на обществото. И най-вече, той може да бъде отстранен от власт чрез демократични средства, без проливане на кръв.
При втория сценарий, въпреки добрите намерения на лидера, липсва гаранция, че неговите решения винаги ще са правилни или че наследникът му ще споделя същите благородни подбуди. Историята ни учи, че концентрацията на власт в ръцете на един човек или малка група, независимо от техните първоначални намерения, често води до корупция и злоупотреби.
Силата на демокрацията не е в гарантирането на перфектни лидери, а в границите, които поставя пред тиранията и произвола. Карл Попър в „Отвореното общество и неговите врагове“ предлага да оценяваме политическите системи не по това какви идеали обещават, а по механизмите им за ограничаване на злоупотребите и предотвратяване на тиранията. Според Попър демокрацията не е гаранция за най-доброто управление, а система, която позволява да се отстраняват лошите лидери без насилие.
Колкото и да е изненадващо за много, демократичните общества се обединяват по-реалистично и по-устойчиво около принципа „това не трябва да се случва“, отколкото около въпроса „какво точно искаме“. Историята на най-устойчивите демокрации показва, че те не се създават около общи утопични мечти, а от споделени гаранции срещу тирания и произвол. Дизайнът на така създадената и еволюирала демокрация ограничава това, което хората не желаят да им се случва.
Това важи и за трайни военни съюзи като НАТО, дефанзивни по своята дефиниция и оттам устойчиви и дълголетни. Това важи и за други обединения на нации като Европейския съюз, който премахна ограничения пред хората и тяхната инициатива, но също поставя демократичния правов ред като основно условие за всеки член в съюза. Същото важи за валутния борд, както и за евроизацията – това са по същество ограничителни механизми, които лимитират местния политически произвол и оттам рисковете за икономиката.
Винаги ще има такива хора, които мечтаят за дистопична автокрация, като ще се надяват те точно да са в елита. Но Джон Ролс в „Теория на справедливостта“ предлага хората да си представят, че създават обществен ред, без да знаят каква ще е тяхната собствена роля в него – беден или богат, малцинство или мнозинство. Така, водени от стремежа да избегнат най-лошия възможен сценарий за себе си, хората биха изградили система с гаранции срещу несправедливостта.
Възможно е и се е случвало страховете на хората да бъдат използвани за убиване на свободата и демокрацията. Но в зрялата демокрация този опит ще бъде посрещнат и поне донякъде неутрализиран от страховете от тирания. Това ще бъде и случаят на нации, които доскоро са тънели в мракобесие, като например посткомунистическите страни в Европа.
Мисля си, че по-голямата опасност от атака на свободата идва от друг вид лидери, харизматични като характери, обещаващи точно определен перфектен свят. Те продават утопията сравнително лесно, защото градският мит казва „демокрацията е несъвършена система“. Тя е „несъвършена“ само за тези, които очакват демокрацията да им осигури живот в точен свят (примерно Швейцария или Скандинавия).
Но силата на демокрацията не е обещан съвършен свят, а устойчиви механизми за избягване на катастрофални провали. По същия начин стабилните съюзи между нации се изграждат не толкова върху общи утопии, колкото върху споделени граници на това, което не трябва да се допуска – агресия, икономическа дестабилизация или потискане на основни човешки права.
