Българин от ЦРУ с обвинение в тероризъм: Новият роман на Иван Комита разкрива тайните на разузнаването

След успеха на „Хранилка“, Иван Комита се завръща с „Ахимса“ – трилър, който преплита света на американските спецслужби с мистиката на Изтока

Когато роден писател се превърне в явление на Amazon и е определян като „българския Лий Чайлд“, очакванията към следващата му книга са огромни. Иван Комита не просто ги оправдава – той ги надскача с „Ахимса“, роман, който отвежда читателя от коридорите на ЦРУ до мистичните храмове на Хималаите.

Джон Хасъмски – агент на ЦРУ, българин по произход, се оказва въвлечен в международно разследване за тероризъм, което го отвежда от София през Истанбул до Ню Делхи и Хималаите. В един свят, където границите между екшън и духовност се размиват, героят се превръща в беглец, принуден да избира между предаване и разкриване на истината. Пътят му е осеян с престрелки, измами и предателства, но и с неочаквани срещи с хора, които владеят древни мистични практики и притежават необикновени умения.

„Ахимса“ е роман, в който трилърът среща мистиката, а напрежението се преплита с дълбоки духовни търсения. Книгата е резултат от мащабна подготовка – над 12 консултанти, сред които експерти по разузнаване, антитероризъм, бойни изкуства, психиатрия и йога, са работили за постигане на максимална достоверност. Сред първите читатели са журналистът Ники Кънчев и писателката Рене Карабаш, които определят романа като „шедьовър, с който могат да се гордеят всички българи“ и „крачка напред за българската жанрова литература“.

Иван Комита е автор с необикновена биография – пиар, журналист, бивш главен букер на модна агенция, правнук на революционера Иван Хасъмски. След критичен момент в живота си, той претърпява личностна трансформация, посвещава се на йога и шотокан карате-до, и създава кампанията „Модерно е да се чете“, която вдъхновява хиляди млади хора. Първият му роман „Хранилка“ се изкачи до 76-та позиция в класацията на Amazon и бе преведен на английски език.

Ако търсите история, която да ви държи в напрежение, да ви накара да се замислите за границите на човешките възможности и да ви отведе на пътешествие между световете на разузнаването и духовността – това е вашата книга. Спокойно можем да наречем „Ахимса“ – българският „Шантарам“.

За читателите на Forbes Иван Комита предоставя един от любимите му откъси. Приятно четене!

НЕСГОВОРЧИВИЯТ

– Излезте да си поговорим! – чу се глас на английски със силно подчертан акцент. Познат акцент. Акцент, който агентите нямаше как да сбъркат. Китайци.

Мъжете, които бяха притихнали зад укритията си, не се виждаха един друг, но вече се бяха хванали мислено за гушите в опит да разберат кой от тях беше предателят. Или може би предателят беше вече мъртъв? Сигурно бе онзи, който пръв падна убит днес, макар и най-вероятно уговорката му с китайците да беше друга. Дали?

И двамата агенти бяха наострили сетивата си и се мъчеха да анализират засадата – разположението на врага, колко души бяха, откъде бяха дошли, къде точно се намираха сега и как можеха да ги достигнат зад укритията им, ослушваха се за стъпки, за други издайнически звуци, за гласове. Вятърът, който днес им пречеше през цялото време, като ту ги побутваше, сякаш ги тикаше към неизбежната гибел, ту ги олюляваше над някоя бездна и сега за изненада им бе докарал нежелана компания, отново не беше на тяхна страна, като с поривите си, всеки идващ от различна посока, им даваше подвеждаща информация. Агентите се чувстваха като в празна галерия, в която звуците рикошираха и объркваха слуха им. Мираж от звуци в снежна пустиня.

– Вашият прогнил капитализъм… – чу се същият глас. – Парите, които така обичате, купуват лесно и хората, и техните души.

Кой беше купеният, запитаха се агентите, кой беше предателят?

– Другият е, онзи зад скалата – пак каза китаецът и се усмихна. – Застреляй го! Заслужава!

Блъфираше той, блъфираше, искаше да ги накара да се избият помежду си. Когато двамата агенти се успокоиха и прецениха добре положението си, осъзнаха, че ако изобщо имаше предател, то той не беше сред тях, нито сред живите, нито сред мъртвите. Може би беше колега, който сега чакаше развръзката на сигурно място в централата на индийското разузнаване в Ню Делхи или още по-далеч, в САЩ, в Лангли. Но не и тук, не и сред снеговете и ледовете под Нанда Деви, където, ако не някоя лавина, то със сигурност вражески куршум щеше да го застигне. А може и изобщо да нямаше предател и да ставаше въпрос единствено за изтичане на оперативна информация, придобита чрез подслушване или поради небрежност от страна на някой служител. Вариантите бяха много и най-различни.

– Само глупаци могат да се качат дотук – провокира ги единият от агентите, – за да сторят това, което можеха да сторят и по-долу.

– Ако ви бяхме спрели по-долу – отговори китаецът, който почувства необходимост да се оправдае, за да не изглежда глупак в очите на врага, и погледна снежната пустиня над тях, – така нямаше да ви се случи това, което всички ще мислят, че ви се е случило тук горе. По тези склонове лавините са обичайно явление и се случват най-често, когато времето е хубаво, и най-често на хора, дето нямат работа в планината, хора, дето не обичат планината и планината не ги обича. А и не само лавина, неочаквана буря също може да ви връхлети, бурите тук също са непредвидими и също застигат онези, неподготвените като вас, дето не обичат планината и дето планината не ги обича.

„Ама че красноречив този комуняга“ – помисли си агентът, а след това каза на глас:

– Не говорете за планината, вие сте тези, които са готови да погребат радиоактивен материал тук.

– Не ние! Вие сте тези, които бяхте готови, и ще го направите – усмивката му угасна. Беше се ядосал. – Упорити животни сте вие капиталистите, не се отказвате пред нищо. Не успяхте да се сдобиете с информация през никой от нашите другари, нито през русите, пакистанците ви отрязаха, не ви разрешиха да разположите шпионските си птици на тяхна земя, а и сателитите ви са късогледи и с тях не можахте да видите нищо.

– След нас ще дойдат други, още по-упорити, които ще инсталират устройството.

Китайският агент пак се усмихна. Хитри бяха враговете му, но не повече от него и от лидерите, на които служеше.

– Нека идват тези упорити. Добре са дошли, тук въздухът е чист, гледката е прекрасна. Но чак напролет ще могат да дойдат. А дотогава ще сме изненадали света и устройството ви ще бъде ненужно. Гласът на китаеца пълзеше по склона, като караше снежните пластове да вибрират. Малко им трябваше още, малко им трябваше, след като изстрелите му бяха започнали процеса, в който пластовете щяха да се разцепят и плъзнат един по друг, повличайки със себе си огромната снежна маса. Малко им трябваше. Може би само още един глас. Една заплаха.

– Моли се никой от нас да не оцелее – каза агентът зад скалата.

– Моля се – каза той и погледна сякаш безкрайното пространство, покрито със сняг над тях. И след това добави с ирония в гласа си:

– Докторе, вие ли сте единият упорит? Много сте несговорчив днес.

Другият агент, за който се отнасяше това, не каза нищо. Мълчеше.

– Да си бяхте стояли у вас, да лекувате хората, да обичате жена си и тя да ви обича – каза китаецът, като се усмихна лукаво. И тръпки побиха планината от тези слова. – Защо ви беше да се занимавате с тези безумни дела, дела за големи мъже, дето няма какво да губят.