NASA се готви да построи за Тръмп ядрен реактор на Луната
Избрани статии и новини от редакцията на Forbes България
Миналата седмица директорът на NASA Шон Дъфи обяви намерението на администрацията на Тръмп до края на десетилетието да постави на Луната работещ ядрен реактор на делене. „Ние сме в надпревара към Луната, в надпревара с Китай“, каза Дъфи.
Разполагането на реактори е по-ефективно от забиването на флаг в лунния прах. Дъфи посочи идеята за „зона за недостъп“ около реактор, която на практика поставя претенция върху желана територия, например кратери със замръзнала вода.
Изглежда ли петгодишният график на Дъфи прекалено амбициозен? Не особено, ако се има предвид, че NASA и множеството ѝ изпълнители отдавна разчитат на атомна енергия. Още от 60-те години NASA захранва мисиите „Аполо“, космически сонди и марсиански апарати с радиоизотопни батерии, които превръщат топлината от разпада на плутоний-238 и други изотопи в електричество. Устройствата от „Аполо“ все още са на Луната, а тези на сондите „Вояджър“ и „Пайониър“ бяха първите човешки обекти, напуснали Слънчевата система.
Но онези устройства дават едва 100 вата или по-малко. Ядрените реактори на делене, за които говори Дъфи, са далеч по-сложни. Те генерират топлина, като разцепват уран-238, и биха осигурявали около 100 киловата мощност. Това стига само за няколко десетки домакинства на Земята. За да се захрани лунна база, ще са нужни много такива.
Нужна ли е ядрена енергия на Луната? Преди десетилетие NASA реши, че отговорът е „да“. Нощта в много лунни райони трае 14 земни дни, което прави соларните панели ненадеждни. А не можете да горите нефт, въглища или газ във вакуум, дори и да успеете да ги изведете в орбита.
Първата валидация на микрореакторната технология NASA направи чрез проекта Kilopower, а през 2022 г. отпусна по 5 милиона долара на три консорциума, за да доработят проекти с мощност 40 киловата. Спецификациите на проекта Fission Surface Power изискваха система с маса само 6 тона, която да се побира в цилиндър с диаметър около 4 метра и дължина 6 метра, и да работи 10 години саморегулиращо се, без нужда от поддръжка или презареждане.
Това е трудна задача, казва Себастиан Корбисиеро, технически директор по космическите реактори в Националната лаборатория в Айдахо, чийто екип подбра компаниите за едногодишното изследване на NASA. „На Земята реакторите не се проектират да бъдат леки и компактни. В космоса трябва възможно най-ниска маса, за да се побереш в ракетата“, обяснява той.
Корбисиеро смята, че лунният реактор е важна и необходима първа стъпка към системи, които могат да поддържат колония на Марс. Както неговата изследователска група заключи през 2023 г., „повърхностната ядрена енергетика е задължителна за устойчиво присъствие на Луната“.
Трите консорциума, избрани от екипа на Корбисиеро по договора от 2022 г., са: Lockheed Martin заедно с BWXT — екип, който вече работи с NASA по DRACO, демонстрационен космически апарат за 500 милиона долара с ядрено задвижване; ветераните в реакторостроенето Westinghouse в партньорство с Aerojet Rocketdyne, които планират да адаптират съществуващия си микрореактор eVinci; и стартъпът X-Energy, в тандем с Maxar и Boeing. X-Energy развива микрореакторни проекти за Dow Chemical и Amazon, но възнамерява да използва собствен нестандартизиран вид гориво вместо стандартизираното HALEU (високообогатен нискообогатен уран), предвидено в директивите на NASA.
Корбисиеро е дипломатичен и отказва да спекулира коя концепция предпочита. Вероятно финалната система ще използва двигател на Стърлинг за преобразуване на топлината от деленето в електричество и ще разчита на „безопасна при прегряване“ циркулация на течен натрий. Може ли да имаме реактор на Луната след пет години? „Да, по мое мнение това е постижимо“, казва той. Това обаче ще зависи от непрекъснатия напредък по останалите елементи от полетната система Artemis (първата пилотирана мисия Artemis II е планирана за началото на 2026 г.) и от това дали NASA ще получи необходимото финансиране.
На Земята микрореакторите струват милиарди. По думите на Дъфи администрацията на Тръмп смята, че Америка не може да си позволи да не разположи реактори на Луната възможно най-скоро. Китай планира мисията Chang’e-8 през 2029 г., за да тества методи за изграждане на лунна база с роботи и 3D принтери към средата на 30-те години. Дъфи казва, че и Китай, и САЩ искат да монополизират най-апетитните лунни терени — близо до полюсите, където слънцето почти не залязва: „Имаме лед там, имаме слънце там. Искаме да стигнем първи.“
