Математика за избрани: новите 100 точки
Автор
Националното външно оценяване се възприема като барометър за знанията на седмокласниците. Тестът трябва да измерва реалните умения и подготовка, да дава обективен ориентир къде се намира едно дете спрямо своите връстници. Но когато се вгледаме в детайлите на резултатите тази година, започват да се появяват въпроси, които не са удобни за повечето институции.
През 2025 г. броят на учениците със 100 точки по математика в София не просто се увеличи – той почти се утрои! През 2024 г. 80 ученици (около 0.7%) са постигнали 100 точки. Само година по-късно броят им нараства до 226 (1.9%). В същото време броят на децата с резултат между 95 и 99 точки спада почти наполовина – от 895 ученици (7.4%) през 2024 г. до 465 (4%) през 2025 г. Средната стойност на резултатите почти не се променя. На пръв поглед това може да изглежда като успех – повече „съвършени“ постижения. Но статистиката разказва по-сложна история.
Този модел – стабилна средна, по-малко много високи резултати и рязко повече максимални – е симптом на явление, което в образованието остава в сянка. Това е феноменът, който условно можем да наречем „специализирано преминаема бариера“. Той се появява, когато част от задачите в изпита не просто са трудни, а са трудни само за тези, които не разполагат с предварителен достъп до специфичен тип подготовка.
Полезно е тук да категоризираме задачите така:
- Лесни задачи, които почти всички ученици с базови умения могат да решат.
- Трудни, но очаквани, задачи – тези, които изискват високо ниво, но са базирани на типови модели, познати от сборници, примерни тестове или често използвани формати.
- Трудни и неочаквани задачи, които изискват адаптивност, аналитично мислене и способност да приложиш познати концепции в непознат контекст.
Това разграничение е важно, защото при висока концентрация на „трудни, но очаквани“ въпроси резултатът престава да е отражение на уменията за мислене, а става мерило за това дали си имал достъп до достатъчно добра тренировка по шаблон.
Така финалните задачи могат да бъдат едновременно много по-сложни за повечето ученици и същевременно почти рутинни за малка група, която ги е тренирала системно. За масата седмокласници тези задачи са капан – непознати модели, нестандартно формулиране, специфична логика. За онези, които са ги виждали в примерни тестове, олимпиадни сборници или пробни изпити, са лесно разпознаваеми. Именно този тип предвидимост превръща бариерата в привилегия.
Ако задачите са трудни за всички, броят на перфектните резултати би трябвало да спадне. Но ако те са трудни за мнозинството и предвидими за малцината, получаваме точно това разслояване: една група средно силни отличници губят точки и слизат в диапазона 90–95, а най-подготвените се изстрелват до върха. Справедливото ли е това мерило за компетентност, или по-скоро за достъп до специализирана подготовка?
Вместо да насърчават задълбочено учене, матурите по математика се превръщат в надпревара кой по-успешно ще се ориентира във формата и кой ще открие „ключа от кухнята“.
Какво всъщност измерват матурите? Ако най-важният критерий за максимален резултат е дали си имал достъп до определени сборници и примерни тестове, а не дали можеш да анализираш и прилагаш знания в непознати ситуации, тогава това не е изпит по математика. Това е състезание по умението да репетираш сценарий. Това, мисля, е въпрос не само на академична коректност, но и на базова справедливост.
