Опасните национални мечти
Автор
Опасността на модерната политика е в стремежа държавата да бъде източник на прогрес вместо щит срещу катастрофи
В една предишна колонка писах за национализма и за начините, по които нациите си въобразяват, че са повече от защитни обвивки – че носят идентичност и дори съдба. Получих много обратна връзка по тази тема, най-вече от хора, които открито заявиха, че се гордеят да са националисти. Без да съм имал възможността за обемни дискусии, все пак си позволявам да резюмирам този дебат в следното:
Отвъд символите и гордостта, за какво всъщност служи една нация? Трябва ли да се стреми към „величие“? Може ли да си позволи да не се стреми към величие, а да намери смисъл в по-скромната си роля да пази гражданите си (включително един от друг) и да остави обществото да намира собствени пътища за развитие?
За отделния човек подходът към несигурността може да бъде прагматичен. Избягвайте рискове, които могат да ви унищожат. Дръжте отворени много малки врати, дори повечето да водят доникъде. И когато шансът предложи нещо ценно, бъдете готови да го използвате. Следвайки Талеб в Antifragility, тук не става дума толкова за вярно предсказване на бъдещето, колкото за позициониране – така, че изненадите да ви вредят малко, но да могат да ви донесат много.
За нациите обаче логиката е различна. Държавите не са създадени, за да печелят от несигурността. Те възникват, за да предпазят обществата от бедствия – война, глад, разпад на реда. Основната им задача не е да търсят възможности, а да предотвратяват катастрофи. Затова най-добрата национална политика е насочена към стабилност: сигурни граници, работещи институции, надеждна инфраструктура, стабилни съюзи, предвидима и справедлива среда за живот и бизнес.
И да, наистина, защитата сама по себе си не гарантира развитие. Растежът и иновациите идват от части на обществото, които действат по различен начин – бизнесът, науката, културата, местните общности. Това са сфери, където повечето опити се провалят, но отделни успехи променят всичко. Едно общество напредва, когато подсистемите му са свободни да експериментират, да грешат и да улавят изненадите.
Разбира се, не всяко общество е отворено към изненадите, за което мога да предложа по-скоро мъглявата дефиниция на някаква критична маса, която не се страхува от новото. Но знаем, че има и такива – на местно (локално) и дори на национално ниво. Това качество на обществото и икономиката трудно се измерва, но на място лесно се усеща: на едни места хората инстинктивно виждат новото като заплаха; на други се обръщат към него с любопитство. Разликата определя как ще расте едно общество.
Но всичко това го пиша за пореден път, за да обърна внимание на една от опасностите, подценявани според мен, на съвременната политика – растящото очакване държавата сама да доставя „национално величие“. Това залитане не е конюнктурно и не е безобидно. Управление, което се опитва да конструира успех, трябва да реши кои експерименти да позволи и кои да блокира. Така то рискува да задуши самата свобода и разнообразие, които правят откритията възможни. Държава, която се стреми да бъде източник на прогрес, често прави гражданите си по-малко способни да прогресират сами.
Деликатно е смесването на нюансите на хаоса, случайността и несигурността и ми се струва, че съвременните политици, волно или не, играят опасна игра с това преплитане. Опитът държавата да имитира бизнес в управлението на несигурността е вреден и ще носи още повече непредвидимост. Отделният човек и отделният бизнес трябва да управляват несигурността, като ограничават загубите, но и като държат отворени възможности. Нацията в същото време, както и съюзите между нации трябва да останат, основно и приоритетно, щит срещу бедствията.
