Когато беше публикуван проектът за държавен бюджет за 2026 г., основна новина беше увеличението на осигурителната тежест. Осигурителната ставка за всички се увеличава с два процентни пункта. А за немалко наети и работодатели се увеличава и доходът, върху който се удържа тази ставка.
Напълно логично работодателските организации възразиха срещу тези промени, някои от тях със силна емоция. Впоследствие те отказаха да участват в консултациите по бюджета в рамките на съвета за тристранно сътрудничество. Риториката и бойкотът на работодателите обаче по никакъв начин не попречи на правителството да внесе проекта в Народното събрание.
Стана пределно ясно, че, за разлика от поне няколко епизода в миналото, в момента бизнесът не е в състояние да се противопостави ефективно на данъчните попълзновения на сегашното мнозинство. И с много висока вероятност ще види увеличение на данъчно-осигурителното си бреме. Един от интригуващите въпроси е на какво се дължи тази днешна неспособност на бизнеса да брани интересите си от държавата.
Този въпрос вероятно има поне няколко едновременно възможни отговора, но един от тях е с голяма важност и съдържа сериозен урок за бъдещето.
През последните няколко години бизнесът по много късоглед начин доброволно допусна да бъде поставен във финансова зависимост от държавата, чиито решения се вземат от политиците. Зависимостта тече по линия на държавните субсидии за електрическа енергия за производители, при които, когато се случи цената на свободния пазар да е над определен таван, държавният бюджет поема разликата.
Вярно е, че това субсидиране беше въведено уж като временна мярка в момент на автентичен енергиен шок в края на 2021-ва и началото на 2022 г. Но оттогава минаха почти четири години и нито кризата, нито спешността са актуални от доста време насам. Но субсидиите продължават и същият този бизнес, който сега се опитва да протестира срещу вдигането на данъците, значително по-шумно отстрелва дори споменаването на възможност държавното финансово подпомагане да отпадне. И през цялото това време, вместо като истински предприемачи да предприемат действия към по-голяма електроенергийна ефективност, да търсят усъвършенствани пазарни стратегии, да компенсират по-скъпия ток с други мерки, българските производители просто прибират държавните пари и се надяват това да продължи вовеки.
Оставяйки настрана изключително вредното въздействие на електрическите субсидии върху икономиката и бизнес средата в България, в момента бизнесът установява, че приемането на безпринципни и безсрочни помощи от държавата има две страни. От едната са субсидиите. От другата са данъците. Ако някой от българските работодатели и предприемачи си е мислил, че политиците ще им дават едни пари даром, без някога да си поискат нещо в замяна, при това с лихвите, би трябвало да преразгледа издъно фундаменталното си разбиране за света, в който живеем. Политическата логика зад неизбежността на данъците след субсидиите е желязна, непреклонна и непоклатима. И изобщо няма да е далеч денят, в който увеличените данъци – и те никак няма да се ограничат до осигуровките и дивидентите – ще се окажат с много, несравнимо по-висока цена за бизнеса, отколкото облагите от получените субсидии.
И докато българските бизнесмени не осъзнаят, че опиумът на субсидиите ще им излиза все по-скъпо и по-скъпо и трябва да се отърват от тази зависимост, сметката в лицето на увеличавани година след година данъци ще им бъде представяна все по-настойчиво. И те няма да могат да правят друго, освен да я плащат.
