Как Стефан Липийски съживи историята на село Долене
Индустрия, производство, транспорт и селско стопанство.
Родовата памет подтиква Стефан Липийски да съживи историята на село Долене, като го реставрира в красиво етно селище и го прави толкова посещавано, че се налага да въведе квоти срещу свръхтуризма
Седнал на верандата в къщата на чорбаджиите в етно селището Долене, сгушено сред високите склонове на Огражден планина, Стефан Липийски съзерцава величествената панорама пред него. Времето е толкова ясно, че има видимост до сто километра, както твърдят местните хора. „Ей там, по билото на Беласица вляво, е границата с Гърция, сочи той. – На другото било е границата с Македония. В дъното има една гърбица – там се събират трите граници: на Гърция, Македония и България. Срещу нас се намира село Гега. Чували ли сте за Антон Попов – български революционер, който е бил разстрелян заедно с Никола Вапцаров?“ Представянето на местността продължава с разказ за Самуиловата крепост, заключена наблизо между планините Беласица и Огражден, в Ключката клисура, с уточнението, че не е точно крепост, а контролен пункт за търговските кервани. Районът е известен като Златния резерв, където иманярите все още търсят деветте товара злато от обоза на цар Самуил.
Благодетелят на Долене Стефан Липийски живее с историята и бъдещето на селото. Той е вложил близо 1 млн. лева да го съживи от руините, като реставрира няколко къщи и го превръща в красиво етно селище с терасовидни цветни градини.
Над 80 хиляди цветя изпълват въздуха с ухание, като внасят красота и спокойствие. Природното богатство и историческото наследство правят селото културно-образователна туристическа дестинация, която привлича хиляди посетители. Едва ли някой е очаквал, че само за един ден тази пролет през Долене ще минат 2000 туристи с над 600 коли, което създава такъв хаос и напрежение за всички, че никой не иска това да се повтаря.
Колите едва се разминат по черния път 10 км нагоре и обвиняват за това стопаните. Персоналът и екскурзоводите не смогват да обърнат внимание на всички. Посетителите не могат да се насладят на спокойствието в планината и красотата на цветята. „На следващия ден селото беше като след рок концерт – боклуци и фасове навсякъде, срутени зидове. В един момент осъзнаваш, че подобно струпване може да навреди на имиджа на това прекрасно място“, казва Стефан Липийски. След това струпване на хора Долене въвежда квоти срещу свръхтуризма. Максималният брой посетители е ограничен до 400 души. Препоръчва се предварителна резервация през сайта, Facebook и Instagram. Подобни мерки са въведени в редица туристически дестинации по света, но за България това се случва за първи път.
СТЕФАН ЛИПИЙСКИ Е СВЪРЗАН ОТ КОРЕНИТЕ СИ С ТОВА МЯСТО
Родовата къща на баба му и дядо му – видни земеделци и търговци, е в горния квартал. От тийнейджър е бил в тяхна помощ през уикенда заедно с братовчедите, с които пътува от близкото село Първомай до Петрич. Работи на нивата, при ориза и тютюна или е по животните: „Имахме около 300 кози и овце“. През 1986 г., когато частната инициатива е подкрепена с указ, в селото все още има земеделци, а в училището – деца. Стефан Липийски обаче иска просто да изчезне оттам. Средно училище завършва в Банско, след което е приет студент в Лесотехническия университет в София, както и всички негови приятели от деца. Само един завършва висшето образование и това не е той. Останалите тръгват да правят бизнес в смутните времена на прехода. На 20 години Липийски държи дискотека в Първомай за 300 души и върти търговия с ембаргови стоки на ръба на закона.
В един момент пътищата с верните му приятели се разделят и той отваря магазин за хранителни стоки в село Първомай. Точно когато успява да завърти колелото, идват годините на тежката инфлация през 1997-а и той затваря магазина. Парите си върти в чейнч бюрата и банките. Печели от разликите в курса на долара за деня и от високите лихви на банките. „Бях много концентриран да следя прогнозите на сериозните икономисти, които правеха много добри анализи“, казва той.
Когато инфлацията спада, местният предприемач съживява бизнеса си с хранителните стоки. Решава дори да създаде малко работа за шепата хора, останали в Долене. Прави фурна на дърва – което е икономично. Хлябът се пече през деня, вместо през нощта, както е прието, и се кара към съседните по-големи села в 5 следобед, когато хората се връщат от работа. Те са доволни да имат най-пресния и вкусен хляб, печен на дърва, независимо от високата цена. „Зададох нов тренд да се купува хляб вечер“, казва Липийски. Неговата фурна просъществува до 2010 г., преди „хора от конкуренцията да му пратят проверки от ХЕИ и данъчни: „Системата по поръчка заработи, докато не затворя. Това, че 4 села останаха без хляб, нямаше никакво значение. Постигнаха целта си“.
Освен че поддържа магазина за хранителни стоки в Първомай, той отваря още два в Петрич и Сандански. Неговата компания „Сенатор“ е новатор в топлите витрини много преди да станат популярни в страната. Стефан Липийски тества идеята първо със скара на дървени въглища пред обектите и остава доволен от опашките пред нея. След което отваря топли кухни с около 75 ястия минимум, с 8 готвачи.
В магазините му се появяват дори шадравани с жива риба, която може да се купи. „Бях тръгнал да разраствам модела с магазини в София, обаче осъзнах, че е безсмислено да си разпилявам силата в нещо, което не мога да контролирам“, споделя той причината за неосъществения си проект. Усилията му отиват в друга посока – в туризма. Започва да наема висок клас вили в Северна Гърция с градини, в които засажда зеленчуци като атракция гостите сами да си берат. С рекламите във всички възможни платформи привлича клиенти от цял свят. На летището в Солун ги чака шофьор и кола за трансфера, а по време на престоя – богата развлекателна програма.
ПРЕЗ 2016 Г. СТЕФАН ЛИПИЙСКИ РЕШАВА ДА ПОСЕТИ ДОЛЕНЕ ЗА ПРАЗНИКА НА ХРАМА „УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО“
На курбана се събират над 1000 души потомци от местни родове. Родовата памет го подтиква да направи нещо за обезлюденото село. В следващите две години той упорито издирва следи от историята на това място, на които да стъпи.
Спомня си разказите на баба си за някакъв голям панаир в селото и цветните градини, в които е играл. В местните архиви нищо не открива, нито в централните в София. Насочват го към Отоманския архив: „Един от българските консули в Истанбул ми съдейства да стигна дотам и да прочета с преводач“. Селото действително се споменава в данъчните регистри от 1570 г., което му помага да сглоби пъзела.
Долене има дълга и богата история от X век. Първото селище е било в клисурата край Самуиловата крепост. Местните жители участват в изграждането на пункта. Когато Самуиловите войски претърпяват тежко поражение в битката с Византия при с. Ключ, част от воините изграждат ново село, Долене, на 3 км от старото. Земеделците и животновъдите се заселват покрай реката. През османското владичество търговията в селото процъфтява с прочутия в Османската империя Доленски панаир, който събира търговци от целия свят 40 дни по черешово време. В архива Липийски намира описания на кервани с камили, търговци на роби, магьосници, фокусници, даже цената на проститутките. Също, че жителите на Долене са търгували с цветя. Панаирът обаче освен доходи носи и болести. Оцелелите от чумата се местят по-високо в планината, където е сегашното селище с пирамидална структура. Според османските регистри населението наброявало 3400 души.
Тази богата история развива въображението на Липийски и в главата му изплува картина на етно село, което има душа. През 2018 г. той първо се заема да изгради каменна пътеката под черквата, където да посреща хора. Прави всичко красиво, да предизвика интерес. Слага табела, че с посещението в село Долене гостите подпомагат развитието на региона. Кани архитекти и градинари, но после всичко сам проектира, защото „човек трябва да го е преживял и усетил това място, за да го изгради отново“. В архивите открива данни за Доленската школа по зидария, занаят, който се предава от поколение на поколение, но за него е трудно да намери каменари. Открива двама в съседните села – единият на 87, а другия на 92. Моли ги да го научат как се прави суха зидария: „Никой от нас не знаеше как се държи чук.“ Новината, че нещо хубаво се случва в селото, бързо се разчува и хората от региона започват да прииждат.
Работата не спира дори по време на пандемията от COVID. Дъщеря му Борислава Липийска се връща от Англия, като напуска работата си в елитния Chewton Glen Hotel, за да помага на баща си. Харесва свободата, която ѝ дава този проект да създаде туристически продукт с висока стойност. Тя изгражда структурата на етно селото с тематични зони и екскурзоводи, което хората могат да усетят с всичките си сетива. Да видят красотата, да чуят историите, да вкусят гозбите по рецептите на прабаба ѝ.
В зоните, наречени галерии, Липийски пресъздават живота на местните обитатели. Там, където са останките на най-големите къщи, е кварталът на чорбаджиите с Галерията на цветята. Най-богатата фамилия в района, Маркеве, са аранжирали дворовете си с цветя като символ на статус и благополучие. Техните масивни къщи пазят следи от помещения за разсадници и съхранение на копринени буби. Богатството на чорбаджиите е идвало и от нивите с опиумен мак. В квартала на земеделците и животновъдите, в местността Папрата, са открити глинени тръби (маджии), по които пастирите са пренасяли млякото, от високопланинските пасища до къщите с мандрите, където се преработва и търгува в Солун и Константинопол. „Съвсем скоро ще направим така, че тръбите да заработят, но хората и сега могат да опитат сирена и меса от региона и зеленчуци от градините, засети със стари сортове домати.“
Под църквата в местността Средорек са живели билкари и знахари. В къщата на знахаря има сушилни за билки. Потомци на местното население още прилагат стари методи на лечение с конопени въжета, които се омотават по определен начин около кръста, а власинките им действат оздравително.
В красотата на градините се откроява Къщата на люлката, свързана с ритуала люлеене преди важни събития в живота на човек. Хората са отивали на това място и за здраве. На върха се издига най-голямата къща с панорамна гледка към селото, планините Огражден, Беласица и Славянка, както и части от Северна Македония.
СТЕФАН ЛИПИЙСКИ ИЗБЯГВА ДА ГОВОРИ ЗА ТРУДНОСТИТЕ ПО ОБЛАГОРОДЯВАНЕТО НА СЕЛОТО
В селото вода е влизала по канали от реката, но заради промените на климата сега е много сухо и всяка капка се събира в каптаж от 500 куб. Издигат се нови трафопостове. „Съвсем скоро трасето ще минава от друго място“, разкрива Липийски плановете си. Пътят ще минава през руините на мъртвото село, преди да стигне цветните градини, и ще продължи във възрожденско село с къщи, които пресъздават архитектурата и обичаите от различните краища на България. Ще бъде кулинарна дестинация с кухнята на българските села. С таксите от 20 лв. вход етно селото ще започне да се самоиздържа някой ден.
Славата на Долене вече прескача пределите на страната. През 2024 г. екоселището печели две награди от Golden Tree Awards в Дубай за запазване на културното наследство на Европа и за дестинация, която трябва да бъде посетена. Признанието отваря много възможности за партньорства с туристически агенции от цял свят, но в района все още няма хотели и къщи за гости. Липийски е купил имотите, които е реставрирал, но всички останали са частна собственост с много наследници. Някои сами започват да ги възстановяват. Други търсят купувачи, с идеята, че етно селището е станало популярно, което вдига цената на имотите.