Скритият данък върху електроуредите: Защо бизнесът иска замразяване на продуктовите такси
Избрани статии и новини от редакцията на Forbes България
Рязкото поскъпване на електроуредите през последната година има много обяснения, но едно от тях досега оставаше почти извън публичния разговор, въпреки че влияе директно върху крайната цена – продуктовите такси.
През лятото на 2025 г. таксите за рециклиране на част от електроуредите бяха повишени между 700% и 900%, въпреки опитите на бизнеса да противодейства. Това се превърна в разход, който производителите и вносителите формално поемат, но реално се прехвърля върху потребителите.
Днес бизнесът настоява за спешни мерки – временен мораториум върху увеличенията и дори намаляване на таксите до нива, близки до средните за Европейския съюз. Темата ще бъде обсъдена на среща с Министерството на околната среда и водите (МОСВ), но напрежението в сектора вече е налице.
Системата в България позволява на компаниите да избират между два модела – да плащат държавна такса към Предприятието за управление на дейностите по опазване на околната среда (ПУДООС) или да работят с организация по оползотворяване, която поема ангажимента по управление на отпадъците.
Именно вторият модел доминира пазара, а размерът на възнагражденията към тези организации се определя от самите тях. В България в момента действат четири основни лицензирани дружества в този сегмент – Елтехресурс, Трансинс технорециклираща компания, Екобултех и Грийнтех България. Дружествата са регистрирани към МОСВ и оперират в рамките на Закона за управление на отпадъците, като събират възнаграждения, изчислявани на килограм според категорията техника.
И тук започват въпросите. В основата на проблема стои не толкова самият ръст, колкото липсата на яснота около него. Продуктовите такси съществуват с конкретна цел – да финансират събирането, оползотворяването и рециклирането на отпадъците от съответните продукти. На практика обаче бизнесът твърди, че няма достатъчно информация как се формират тези такси и как се разходват средствата. Въпреки че организациите оперират със значителен финансов ресурс, събран в крайна сметка от потребителите, достъпът до информация за това как се изразходват тези средства остава ограничен. Липсата на прозрачност поражда съмнения не само за ефективността на системата, но и за възможни непазарни практики. Нещо повече – за определени продуктови групи, като соларните панели например, системи за рециклиране на практика все още не функционират, въпреки че таксите вече се събират.
Ефектът от всичко това е двоен. От една страна разходите за компаниите нарастват рязко, което се отразява върху конкурентоспособността им, особено спрямо други пазари в региона, а от друга – ценовият натиск се прехвърля директно върху крайните клиенти. Някои представители на бизнеса предупреждават и за друг риск – че подобни увеличения се използват като удобно обяснение за по-широки ценови ръстове, включително в контекста на членството ни в еврозоната.
Според официалната позиция на институциите, държавата не може да се намесва в ценообразуването на организациите по оползотворяване, тъй като те определят възнагражденията си спрямо разходите за изпълнение на нормативните си задължения. Това поставя регулатора в по-скоро наблюдаваща, отколкото активна роля.
И докато данните за събраните съгласно ПУДООС такси са публични, не така стои въпросът с таксите, събрани от дружествата. Общият размер на събраните продуктови такси от ПУДООС към четвъртото тримесечие на 2025 г. е 3.412 млн. лева. Година по-рано размерът е 2.641 млн. лева.
Никой обаче не може да проследи не само какъв е размерът на таксите, събрани от дружествата, но и как те се оползотворяват. Именно затова бизнесът настоява не просто за намаляване на таксите, а за по-дълбока реформа – повече прозрачност, по-ясни правила и реален контрол върху начина, по който се разходват средствата.
