Многопластовата артистична идентичност на Юлиан Костов

След West End, The White Lotus и Netflix Юлиан Костов говори за пробива, цената на устойчивото присъствие в глобалната индустрия и защо актьорът днес трябва да мисли и като предприемач

През 2025 г. влизате в историята като първия български актьор с роля на постановка на West End. Как този пробив променя международната Ви траектория?

Първият ми досег с театъра дойде още когато бях приет в Националния младежки театър на Великобритания през 2011 г. и после с няколко малки пиеси в Лондон. Истината е, че през последните 2-3 г. активно се опитвах да намеря пиеса, която да продуцирам в България или на Фриндж фестивала в Шотландия. До голяма степен, мисля, че съм „манифестирал“ тази мечта.

Ролята в Till the Stars Come Down дойде изненадващо чрез селфтейп, който записах в София. Постановката на Националния театър на Великобритания вече имаше 5-звездни ревюта и затова я прехвърлиха на West End сцена. Изведнъж се озовах в един от най-старите театри в Лондон, с около 950 места, където са поставяни за първи път пиеси на Оскар Уайлд.

Изиграхме 101 представления и реакцията на публиката всяка вечер беше изключителна. Най-горд съм обаче, че успях да запазя здравето си – физически и психически – през този интензивен период. Огромна заслуга има и партньорката ми Мирела, чиято подкрепа и спокойствие бяха истинска опора.

Според екипа ми това е по-голямо постижение за кариерата ми дори от участието ми в „Белия лотос“. Цялата индустрия на Великобритания ходи да гледа успешните представления.

Участието Ви в The White Lotus и номинацията за Actor Award на SAG-AFTRA Ви поставят в сърцето на глобалната индустрия. Как се изгражда устойчиво присъствие в Холивуд, когато идваш от малък пазар като българския?

Когато започвах в Англия преди повече от десетилетие, почти нямаше примери за успешни актьори от България или Източна Европа в международната индустрия. Имаше няколко изключения, но като цяло трябваше да вървиш по път, който още не съществува. През годините научих, че най-силното оръжие е автентичността. Ако не заложиш на това, което те прави различен – откъде идваш, какъв хумор носиш, какви езици говориш, каква култура стои зад теб, кой си ти като личност – просто се губиш в масата.

Моята стратегия беше първо да използвам тази ниша и постепенно да разширявам представата на индустрията и зрителите за това какъв може да бъде един източноевропейски човек. Паралелно винаги съм мислел предприемачески – организирал съм уъркшопи, продуцирал съм филми и съм създавал свои проекти, помагал съм на други българи да пробият навън. Именно тази комбинация от автентичност, проактивност и търпение доведе до участието ми в The White Lotus – сериал, който се превърна в огромен културен феномен. Благодарение на него станах вторият български актьор след Мария Бакалова, номиниран за наградите Actor на SAG-AFTRA – сред най-значимите в световната индустрия, тъй като се гласуват само от колеги и имат най-големия обем гласуващи – над 160 000 души.

Играхте в Netflix филм, написан и продуциран от Гийермо дел Торо. Как подбирате проектите си на този етап от кариерата си?

Актьорът няма пълен контрол върху това кои роли ще спечели, но има контрол върху това за какво се явява на кастинг. Заедно с екипа ми внимателно подбираме проектите – според мащаба, жанра и дали типът роля отговаря на посоката ми на развитие. Отказвал съм и интересни предложения, ако моментът не е правилен или проектът не ме е развълнувал достатъчно.

Филмът на Netflix „Момчето в желязната кутия“ е ансамблов проект с изключителен екип – режисьорът Дейвид Прайър и актьори като Рупърт Френд. Работата беше силно колаборативна и ми даде възможност да изградя героя си с много детайли. Имам чувството, че проектите сами намират пътя си до теб.

Водите The Floor – най-новото шоу за България. Как запазвате артистичната си идентичност между телевизионния формат, киното и театъра?

Щатлив съм, че The Floor се появи в живота ми. Успехът и рейтингът на предаването показват, че в България има нужда от такъв тип формат. За мен беше интересно предизвикателство да вляза в ролята на водещ и да оставя свой собствен отпечатък върху предаването, както и да се срещна с толкова различни и цветни участници.

„Колкото повече актьори от нашия регион пробиват, толкова повече се отварят вратите. Надявам се, моят пример също да вдъхновява млади български актьори да повярват, че този път е възможен.“

Приех предложението, докато играех пиесата и малко преди да замина за снимките на Netflix филма в Торонто. Честно казано, беше нещо, което малко ме плашеше – нова територия, нов тип сцена. Но именно такива предизвикателства ме привличат. Често избирам проектите си според това колко различни са от предишните ми роли. Колкото по-ново и непознато е – толкова повече ме изкарва извън зоната ми на комфорт, а там се случва истинският растеж.

Получихте силни ревюта от британската критика за ролята си в Лондон. Приемате ли това признание като лична победа, или като отговорност към други български актьори?

Най-щастлив бях от реакцията на публиката, но и от силните ревюта на критиката за играта ми и цялостната стойност на пиесата, наричана „съвременна класика“. Това е и лична победа – най-вече защото се престраших да изляза на сцената на едно от най-конкурентните театрални места в света с изключително високо ниво.

За мен признанието носи и по-голяма отговорност. Поради произхода ми и спецификата на ролята бях поканен от The Stage – едно от най-престижните театрални издания във Великобритания – да напиша есе за репрезентацията на източноевропейските актьори в британската индустрия. Това е тема и кауза, за която говоря от години. Често сложните и интересни роли се дават на западни актьори, а на нас оставят по-плоските образи.

Радвам се, че постепенно това се променя.

„Колкото повече актьори от нашия регион пробиват, толкова повече се отварят вратите. Надявам се моят пример също да вдъхновява млади български актьори да повярват, че този път е възможен.“

Освен актьор, Вие сте режисьор и продуцент. Как предприемаческото мислене помага за изграждането на кариера отвъд кастингите?

За актьор от нашия регион предприемаческото мислене е почти задължително. Когато знаеш, че възможностите за теб ще бъдат по-малко, трябва сам да създаваш проекти.

Аз самият съм влюбен в киното от дете и имам много идеи за филми. Вярвам, че когато разказваме собствените си истории, помагаме на света да ни разбере такива, каквито сме, а не през клишетата, които често съществуват за нашия регион.

С времето ми става все по-важно с кого работя. Затова продуцирането дава свобода да създавам проекти с хора, на които вярвам и с които искам да вървя напред. На дневен ред ми е да завърша сценария си „Робърт де Ниро ми е баща“, както и да намеря пиеса, която да продуцирам и да играя пред родната публика.

Съвместната Ви песен с Мирела Илиева показва още една творческа посока. Музиката страничен проект ли е, или част от по-широка визия за личния Ви бранд?

Музиката винаги е била паралелна моя любов заедно с киното. Първите ми 6 парчета събраха близо 250 000 стрийма в Spotify. За мен това е пространство, в което мога да изразя неща много по-директно, отколкото чрез филм или актьорска роля. В музиката гласът е буквално мой – аз пиша текстовете и решавам как те да звучат.

Тази свобода прави музиката изключително чиста форма на творчество. Много се гордея с Мирела, която изцяло сама, жонглирайки едновременно и с обучението си в НАТФИЗ, продуцира видеоклипа към парчето. Радвам се, че „Твоето тяло“ достигна 9-о място в Airplay класацията, а още в дебютната седмица клипът и песента бяха гласувани на 1-во място от публиката на The Voice, и то в много конкурентен момент за българската музика.

С Мирела усещаме музиката като нещо много лично. И е сигурно, че това е творческа посока, която ще продължавам да развивам с много вдъхновение в свободното си време.