Държавата готви до 90% спад на екотаксите за електроуреди

Рязкото поскъпване на електроуредите през последната година може да получи бърз отговор от държавата – поне на пръв поглед. Министерството на околната среда и водите публикува за обществено обсъждане промени в наредбата за определяне на продуктовите такси, които предвиждат драстично намаляване на екотаксите за електрическо и електронно оборудване. По оценки на бранша спадът достига между 70% и 90% в зависимост от категорията.

Ходът идва след месеци на напрежение между институциите и бизнеса, започнало още през лятото на 2025 г., когато таксите за рециклиране на част от електроуредите бяха увеличени със 700% до 900%. Формално разходът се пое от производителите и вносителите, но на практика бързо се прехвърли по веригата и достига до крайните цени. Така екологична мярка се превърна в директен инфлационен фактор за пазара на техника. Промяната в наредбата е най-бързият и лесен начин за намаляване на цените. За част от основните категории електроуреди продуктовите такси падат до стойности като около 0.24 евро на килограм за хладилници и климатици, около 0.42 евро за екрани и монитори и между 0.14 и 0.21 евро за малки уреди и IT оборудване.

С предложенията за изменения държавата на практика признава проблема. В публикуваните за обществено обсъждане промени изрично се посочва, че нивата на продуктовите такси в България са в пъти по-високи от средните за ЕС – нещо, което браншът констатира още преди месеци. Нещо повече – лицензионните възнаграждения към организациите по оползотворяване са между 2 и 6 пъти по-високи от тези в Европа.

Още по-същественото признание е друго – липсата на ясна методика.

По закон компаниите имат два варианта да изпълнят задълженията си за управление на отпадъците. Единият е да плащат държавна продуктова такса към Предприятието за управление на дейности по опазване на околната среда (ПУДООС) към Министерството на околната среда и водите. Другият – и значително по-разпространен – е да работят с организации по оползотворяване, които срещу лицензионно възнаграждение (т.нар. екотакса) поемат ангажимента по събиране и рециклиране. Разликата е в отговорността. При плащане към ПУДООС средствата постъпват във фонд, който финансира дейности по опазване на околната среда, но не изпълнява директно целите за рециклиране от името на конкретните компании – събиране, транспортиране, временно съхранение, третиране, обезвреждане, депониране. При работа с организация по оползотворяване обаче този ангажимент се поема изцяло. Именно затова този модел е предпочитан от бизнеса – той прехвърля както разхода, така и административната тежест. Проблемът е, че липсва яснота как се формира крайната цена.

Новият подход на МОСВ се опитва да коригира именно това. Предвижда се таксите да се обвържат със средноевропейски ориентир, като останат по-високи – около 140% от бенчмарка – за да запазят дисциплиниращата си функция. На практика това означава рязко понижение спрямо сегашните нива и потенциално облекчение за бизнеса, което може да се пренесе и към крайните цени.

Административният процес също се движи бързо. Оценката на въздействието вече е съгласувана от администрацията на Министерския съвет без забележки. Това поставя проекта в напреднала фаза и увеличава вероятността той да бъде приет в относително кратък срок.

Но ако намаляването на таксите изглежда като бързо решение, документите показват, че то отваря нови проблеми. Самото министерство предупреждава, че по-ниските ставки могат да доведат до недостиг на средства в системата за управление на отпадъците. Това включва риск за организациите по оползотворяване, които реално извършват събирането и рециклирането, както и потенциални затруднения при изпълнението на европейските цели.

На този фон индустрията поставя още един, различен въпрос – кой всъщност плаща. Според Българската асоциация на електротехниката и електрониката екотакси в момента се поемат основно от големите вериги и официалните вносители, докато част от пазара остава извън ефективен контрол. Намаляването на ставките, според асоциацията, трябва да бъде съпроводено с мерки, които да гарантират, че всички участници спазват правилата.

Критиката е насочена и към липсата на прозрачност. В държави като Румъния екотаксата се изписва като отделен ред на касовата бележка, което позволява проследимост. В България такава практика няма, а контролът остава ограничен, което според бизнеса подкопава доверието в системата.

Така реформата се оказва двустепенна. Първата стъпка – намаляване на таксите – е сравнително лесна и може да бъде реализирана бързо чрез решение на Министерския съвет. Втората обаче е значително по-сложна: тя включва промени в структурата на пазара, въвеждане на реален контрол и създаване на прозрачни механизми за формиране на цените.

Без тази втора стъпка рискът остава. По-ниските такси могат да облекчат бизнеса и потребителите в краткосрочен план, но не решават фундаменталния проблем – как функционира системата на разширената отговорност на производителя в България.