Автор
Democracy is a system in which parties lose elections. – Adam Przeworski, Democracy and the Market, 1991
Резултатът от последните избори в България предизвика коментари за деградация на демокрацията и за ерозия на проевропейското мнозинство. Струва ми се, че тази интерпретация е прибързана. Има три важни фактора за победата на Радев и трите показват, че демокрацията все пак работи – и това е повод за оптимизъм, а не за тревога.
Първият е протестният вот. Когато значителна група избиратели гласува срещу статуквото, те използват точно функцията, за която демократичната система е проектирана. Протестният вот е сигнал, изпратен по легитимен канал. Резултатите са значителна загуба на депутатски места за ГЕРБ, но също и за по-малки партии, които бяха във или близко до властта.
Вторият фактор е обновяването на представителството. Новите лица в парламента, хора без история в политиката, са превенция срещу самозабравянето с власт. Дългогодишното присъствие в институциите носи натрупване на зависимости, на интереси, на убеждението, че властта е естествено състояние. Ротацията намалява вероятността от специфичния тип лоши решения, породени от усещането за незаменимост.
Третият фактор, и може би най-важният за геополитическите опасения, е въпросът какво всъщност очакват хората, извън общото „искаме да накажем с отрицателен вот досегашните управници“. Някаква част от подкрепата за Радев е вероятно да идва от протестите в края на 2025 г. Хората, които тогава бяха на площадите, бяха ясно проевропейски настроени. Основното им искане беше реформа на съдебната власт и прокуратурата, прекъсване на практиката силовите институции да защитават властта, а не гражданите. Ако тази хипотеза е вярна, гласът им за „Прогресивна България“ е глас за върховенство на правото.
Реформата на съдебната власт е условие за функционирането на либералната демокрация. Либералната демокрация предполага институции, които ограничават произвола на властта между изборите, редовните избори и мнозинствата са необходимо, но недостатъчно условие. Прокуратурата е може би най-острият пример за дефект в този дизайн в България: разполага с огромна дискреция, без реална отчетност нито пред гражданите, нито пред останалите власти. Проблемът е структурен и не зависи от това кой е главен прокурор. Законът се прилага избирателно, а неизвестността около прилагането му се е превърнала в инструмент за натиск. Писал съм преди, че добър закон в реалния свят е този, конструиран така, че да може да бъде приложен включително спрямо силните на деня. Прокуратура без механизъм за отчетност е риск за правовия ред.
Протестите от края на 2025 г. бяха искане за нова конституционна логика: какви граници да има върху властта, независимо кои са хората, които я упражняват. Затова е разумно поне част от гласовете за Прогресивна България да се чете като мандат по тази конкретна тема. В тази рамка реформата на прокуратурата е тест за посоката на промяната.
Прозорецът за промяна остава отворен. Критичните моменти крият риск именно защото очакванията са високи и натискът за бързи решения е голям. В такива периоди реформаторската реторика може да прикрива мерки, които увеличават дискрецията на властта, вместо да я ограничават. Историческият опит, включително българският от 1997 г. насам, показва, че трайните положителни промени идват от правила с трудна заобиколимост, а не от личности с добри намерения.
