Населението на България спада от 1989 г. насам. Без прекъсване. И почти от самото начало на този процес неговото съществуване се политизира. В това само по себе си няма нищо лошо. Очевидно е, че българското общество намира спада на населението за нещо нежелателно и е напълно естествено да възлага на своето политическо представителство задачата те да направят нещо по въпроса.
За съжаление, в българската, а и далеч не само, политика наличието на напълно разбираема и оправдана обществена загриженост по даден въпрос дава възможност на някои по-свободни от морални устои политици да злоупотребяват. Те неспирно говорят по съответната тема, в случая спад на населението, нагнетяват напрежение, без всъщност да имат намерение, способност или дори идея как да решат въпроса. Това, което целят, е не преодоляване на проблема, а подклаждане на страхове, които да им донесат гласове и достъп до власт.
Когато общественият проблем е реален, сериозен и легитимен, какъвто е демографският в България в момента, е изключително трудно да се отсеят тези политици, които действително биха се опитали да го решават, от тези, които неспирно говорят за него, но целят само докопване до власт чрез страховете на хората. Един сравнително подходящ начин за такова отсяване е внимателното вглеждане в близостта на говоренето на политиците с фактите от действителността. Сериозните политици се опитват да се съобразяват с фактите, да нагласят и оценките, и предложенията си спрямо тях, дори това да означава леко да намалят драматизма на изказа. Измамните не мотат да си позволят подобно нещо – те трябва непрекъснато да усилват напрежението и страховете, колкото и казаното от тях все повече да се отдалечава от действителността. Затова е препоръчително казаното от политиците винаги да се проверява и да се сравнява с фактите.
В проведената през пролетта на 2026 г. предизборна кампания говоренето по демографската тема беше част от цялостната риторика. От една страна, то е напълно оправдано, доколкото спад на населението действително има. От 1988 г. насам спадът е около два милиона и половина, за този век е около милион и половина.
От другата страна на този факт обаче стои неговото словесно опаковане. Опаковката се състои от силни, емоционални (а не рационални) и преувеличени образи. Най-популярната форма на тези пораждащи страхове, а не рационална мисъл, образи е „България губи по 50 хиляди човека на година“ и „България е най-бързо намаляващата нация в света“, като нерядко се подхвърля и думата „загиваща“. Имало е моменти, в които може би първите две от тези твърдения не са били много далеч от действителността. Тези моменти отдавна са в миналото. За последните пет години, което включва ковид епидемията, спадът средно на година е два пъти по-малък от твърдяното – около 25 хиляди на година. В нито една от тези години спадът в България не е най-голям дори в рамките на ЕС, камо ли на света като цяло. България дори не е в първата петица по спад. Всички демографски прогнози отпреди няколко години за картината през 2025 г. са вече несбъднали се. Това се дължи донякъде на свиване на отрицателния естествен прираст, но особено на рязката промяна в нетната миграция – от загуба на десетки хиляди хора годишно към чужбина към нетен приток на десетки хиляди хора годишно, огромното мнозинство от тях завръщащи се българи, към страната. Погледът към фактите означава две неща: картината е силно нюансирана, в никакъв случай страшна, и даваща ясна възможност за мислене на политики на подсилване на положителните тенденции, защото такива определено има.
Страховете от апокалипсис гласове на избори може и да носят, но решаване на проблеми не дават и добри политики не правят. Добрите политики изискват точно обратното – хладен и запознат с действителността разум и мяра. По отношение на демографията в огромното си мнозинство българските политици в момента такива не предлагат.
