Имагинариумът на Иво Димчев

Пърформанс, танц, театър, музика, живопис, фотография – почти няма територия в изкуството, в която мултидисциплинарният артист Иво Димчев да не е оставил отпечатък. Понякога с истинска кръв.

На сцената става известен с начина, по който смесва различни изкуства и въвлича публиката в дръзки експерименти – кани зрители да танцуват хип-хоп, да съчиняват стихове, да се целуват или им предлага да купят част от собствената му кръв. Извън сцената се прочува с това, че говори без филтър за хомосексуалността си, за живота с ХИВ, който води от 2006 г., и за проблемите на куиър общността.

Но независимо как изразява креативността си, артистът остава верен на собствената си философия: „Да бъда болезнено честен, да рискувам, да бъда добронамерен към публиката си и дори към тези, които не ме разбират, да не спирам да разширявам речника си“.

Около нея той изгражда над 30-годишната си международна кариера и превръща името си в артистичен нишов бранд. Иво Димчев (49) е автор на над 40 спектакъла, носител е на редица награди в областта на танца и театъра, между които и две български – „Икар“ за „Съвременен танц и пърформанс“ в България за Operville (2016) и за „Съвременен танц и пърформанс“ за  METCH (2025).  Миналата година добави към биографията си и документалния филм „В ада с Иво“, получил 12 отличия от интернационални кинофестивали.

Димчев преподава в шест европейски академии и е резидент в La MaMa Experimental Theatre Club в Ню Йорк – културна институция на авангардното изкуство. Успоредно с театъра в последните 10 години той развива и музикална кариера, извън контекста на спектаклите си. Неговите изпълнения на песни в еклектичен жанр и с необичайни имена придобиха популярност по време на пандемията, когато изнасяше домашните си концерти в домовете на хората.

Участието му в текущия сезон на тв шоуто по Нова ТВ „Като две капки вода“ промени рязко статута му: извади го от нишовата сцена и го превърна в знаменитост. „Ефектът е, че българите ме опознават и им е по-трудно да ме демонизират, защото виждат, че съм уязвим и добронамерен. Също така билетите за концертите ми се продават доста по-лесно“, коментира артистът.

Юбилейният концерт по случай 50-годишнината му в зала 1 на НДК се разпродава за рекордно време, а интересът налага отварянето на допълнителни места. По думите на Димчев продукцията струва около 50 000 евро – инвестиция, която поема сам. „Да бъдеш в национален ефир очевидно си остава най-мощният пиар“, казва той.

„Но най-важното за мен е хората да се заинтересуват от работата ми и да могат да чуят моята авторска музика. Това е всъщност най-голямата награда“, подчертава артистът.

Признава, че е имал „ужасни“ колебания дали да участва в шоуто. От една страна, е решил да посвети годината на музикалната си кариера, от друга – не понася идеята за имитация. Мисълта „да измъчвам гласа си, като се опитвам да наподобявам друг“, е най-голямото изпитание за него. Все пак успява да го преодолее и към момента на създаването на този текст Иво Димчев е в топ 5 във временната класация с потенциални победители.

НО В ЖИВОТА СИ АРТИСТЪТ РЯДКО Е В КЛУБА НА ФАВОРИТИТЕ

От дете се отличава от останалите. Непрекъснато търси сцена и превръща всяка ситуация в такава. „Когато в училище ме изкарваха пред черната дъска, за мен това се превръщаше в театър“, казва той. Същото се случва и в дома му, когато идват гости. „Бях много екстравагантен, много лигав, много артистичен“, определя се Димчев, и плаща скъпо за това. Тормозен е физически и психически – в училище, на улицата, у дома. Литературата и театърът се превръщат в негово убежище. „Това, че успях достатъчно рано да вляза в театралното изкуство, ме съхрани психически и физически“, казва той.

На 11 години се качва на сцената на Детския театър. После негов учител става режисьорът Николай Георгиев в Театър студио 4xC. „Той ме научи колко е важно да бъдем себе си на сцената и колко е важно да работим с публиката“, посочва артистът.

Иво Димчев не иска да прави изкуство по формула. Затова и след като е приет в  НАТФИЗ през 1998 г., напуска след едва шест месеца. Отказва се и от Народния театър след няколко изяви като актьор и хореограф. „Бях много труден за управление като актьор и това създаваше конфликт с режисьорите“, казва Димчев. Не е способен и на естетически компромиси – ако не смята за стойностни сценографията, музиката или мизансцена, прави всичко възможно тези елементи да бъдат премахнати или заменени.

Той бързо се ориентира към съвременния танц и пърформанс, а целта му е да създава авторски театър – „хореографиран и визуален“. „В съвременното изкуство да създаваш и да твориш по свои собствени закони е много уважавано и именно това може да те направи успешен и търсен“, казва Димчев.

Преди да започне да печели от спектаклите си, артистът разчита на финансовата подкрепа на родителите си. „Не ми се е налагало да работя нещо друго освен изкуство, дори когато завърших театралното училище. За съвсем кратко работих като стриптийзьор и също като секс­ескорт. Но го възприемах повече като приключение, отколкото като нещо, от което бих печелил пари“, казва той с типичната си откровеност.

„В АДА С ИВО“                                                                                                                                                                                                                                                                                                               
Домашните концерти по време на пандемията водят до появата на документален филм. Първоначалната идея на режисьора Кристина Николова да покаже само концертите се разширява и добавя други аспекти от живота на Димчев: семейството му, театралните спектакли, хомофобията в България и интер­акцията му с публиката. „В ада с Иво“ излиза през 2025 г. и печели 12 международни отличия, включително Специалната награда на журито в Сараево и голямата награда на Dok’n’Ritam в Белград. Иво Димчев е шокиран от успеха му, но за него по-важно е посланието: „Филмът да вдъхва кураж и сила на млади артисти и да ги учи както да отстояват себе си, така и да го правят с необходимата любов и разбиране към другия“. „В ада с Иво“ може да се гледа онлайн в Nettera.TV.

Поставя първия си авторски проект през 2001 г. в Народния театър – буто спектакъла „Заспало куче“. Пробивът му на международната сцена се случва три години по-късно със соловия спектакъл „Лили Хендел“ – история от будоара на застаряваща транссексуална дива. Към края на представлението Димчев източва малко от собствената си кръв и я продава на публиката. Оттогава „Лили Хендел“ е изиг­рана близо 500 пъти.

„500 души някъде по света притежават малко от моята кръв“, казва артистът. Спектакълът печели първа награда на MASK theatre festival в Унгария и той получава покани за участия по целия свят.

През следващите години живее и работи в Амстердам, където завършва магистратура по театрално изкуство, в Брюксел, Виена, Лос Анджелис и Ню Йорк – география, която оформя и публиката му. Авторските му спектакли се поставят на стотици световни сцени и фестивали. Сред най-популярните в чужбина са Som Faves, I-Cure, P Project, Operville, Selfie Concert, METCH, In Hell with Jesus, Di/STRAUSS.

P Project е първият, в който Димчев започва да въвлича публиката си в произведението – кани зрители под прожекторите, за да съчиняват стихове, да танцуват хип-хоп, да се събличат, и оттогава тази интеракция става негова запазена марка.

Между 2010 г. и 2017 г. има месеци, в които е на турне с 12 различни спектакъла – интензитет, който малко артисти поддържат. „В тези периоди съм чувствал, че определено съм фактор в съвременната сцена на Европа и света“, посочва Димчев. Поканата да стане резидент в La MaMa Experimental Theatre Club в Ню Йорк – едно от ключовите пространства за авангарден театър в САЩ, идва през 2023 г. Там българският артист поставя  мюзикъла „In Hell with Jesus/Top 40“, отразен от The New York Times с обширен материал. Докато работи по спектакъла, част от каста се отказва заради 18+ съдържанието му. Димчев е изненадан, но успява да обърне ситуацията в своя полза – дава  „срамните“ части от текста на публиката. Похват, който става основна линия в следващия му спектакъл METCH.

НА 40 ГОДИНИ ОБАЧЕ ТОЙ ОБРЪЩА ГРЪБ НА СЪВРЕМЕННОТО ИЗКУСТВО, ЗА ДА СЕ ФОКУСИРА ВЪРХУ ПЕЕНЕТО

което дотогава има поддържаща роля в спектаклите му. „Много хора смятаха това за лудост, защото  бях изключително успешен като съвременен артист, но си го бях наумил и не смятах да се отказвам“, споделя Димчев.

Той събира всички „подобия на песни“ от представленията си в концерт за пиано и глас, за да открие, че „освен налудничаво“, гласът може да звучи  меко и приятно. Така в същата тази 2016 г. излиза първият му албум – „Songs From My Shows“, последван от други два. Равносметката към днешна дата са над 120 песни, еклектични като жанр, но с нарастваща публика.

Димчев остава верен на себе си и в музиката. Смесва жанрове и пее за всичко, което го вълнува в момента – разбито сърце, баница, водка, леден дъжд, шкембе чорба, феромони, секс.  Признава, че в началото губи публика заради „уж вулгарните“ песни, тъй като е възприеман като елитарен артист. Но комбинацията между ниското и високото, скъпото и евтиното винаги е била част от работата му и в театъра, обяснява артистът.

Постепенно концертите стават повече от спектаклите. Приходите са десетократно по-ниски, твърди той, но не се притеснява: „Знаех, че рискувам, но ми беше интересно да започна напълно нова кариера.“

Ключов момент в нея се оказват концертите, които изнася по време на пандемията в домовете на хората. Проектът се ражда спонтанно в следобеда на 16 април 2020 г.  „Домовете на хората могат да бъдат чудесна визуална и драматургична среда за песните ми“, посочва Димчев. Само няколко часа след като публикува предложението си в социалните мрежи, вече пее „Баница“ в хола на софийски апартамент.

Артистът снима изпълненията си, а видеата събират хиляди гледания в интернет и постепенно изграждат нова аудитория около музиката му – от хора, които иначе не биха отишли на негов спектакъл или концерт. Димчев изнася над 400 концерта в София, Лос Анджелис, Ню Йорк. Пее както в пловдивския квартал „Факултета“, така и в елегантни предградия, в кухни, детски стаи, спални, душ кабини, в движещо се такси и дори в студио за татуировки, докато татуистът бродира надпис върху лявата му ръка. Всеки дом е отделна вселена „с естетическа стойност не по-малка от Шекспир“, казва той и добавя: „Убедих се, че публиката е моето любимо произведение на изкуството.“

Домашните концерти водят до документалния  филм „В ада с Иво“, който  излиза през 2025 г. и печели куп международни награди.

Сега, между участията в „Капките“ и турнетата, Димчев цени най-много времето, в което е насаме с мини кийборда си и създава музиката си. Твори, без да има големи амбиции. Зала 1 на НДК е напълно достатъчна, за да ги побере.

Но какво би било, ако си позволи да погледне по-далеч?

„Ако реша да си помечтая, бих си пожелал някой ден да седя пред един голям черен роял в Royal Albert Hall и да изпълнявам музиката си, а от другата страна божествено красив челист или челистка да ми акомпанира. Пиано, чело и глас.“