Отразявам новини в сферата на технологиите и политиката. Вярвам, че зад всеки успех стои една вдъхновяваща човешка история, която си струва да бъде разказана.
България вече има официална правна рамка за телемедицината. След обнародването на Наредба № Н-5 медицинската помощ от разстояние вече не съществува в нормативна сива зона, а е призната като легитимна форма на здравна услуга. Макар бизнесът да определя промените като стъпка в правилната посока, част от ключовите въпроси пред развитието на телемедицината остават нерешени.
От опасения за монопол до пазарен избор
Когато Министерството на здравеопазването публикува първия проект на наредбата през 2025 г., реакцията на компаниите, които оперират в сектора, беше остра.
Според тогавашните текстове медицинската помощ от разстояние трябваше да се извършва единствено чрез специализиран канал в Националната здравноинформационна система (НЗИС). Това на практика щеше да изключи частните платформи от пазара и да прекрати използването на голяма част от съществуващите решения за онлайн консултации.
От Healee тогава предупредиха, че подобен подход не само ограничава конкуренцията, но и създава сериозни практически проблеми за лекари и пациенти. Според компанията проектът предвиждаше и трудно изпълними технически изисквания, включително използване на изолирани мрежи без достъп до интернет, както и допълнителни административни задължения за лечебните заведения.
Година по-късно голяма част от тези опасения отпадат.
„Това е сигнал към пациентите, лекарите и инвеститорите, че тази дейност е легитимна и й се обръща необходимото внимание. Но създаването на регулация, просто защото се очаква да има такава, никога не е достатъчно. Необходим е баланс между административната тежест на изискванията и очакваните ползи от тях“, казва за Forbes България Ирина Симеонова, финансов директор на Healee.
Според нея финалният текст позволява използването на „информационна система, платформа за медицинска помощ от разстояние или друг цифров канал, определен от лечебното заведение“, което оставя избора на технологично решение на пазара, а не на администрацията. Отпадат и част от най-критикуваните изисквания, включително необходимостта от поддържане на отделни графици за този тип дейност и част от първоначално заложените технически ограничения.
„Факт е, че приетият вариант е доста по-смислен от първите два“, коментира Симеонова.
Какво всъщност урежда наредбата
Наредба № Н-5 за първи път определя правилата за оказване на медицинска помощ от разстояние в България. Тя обхваща профилактични, диагностични, лечебни и рехабилитационни дейности без физически контакт между пациент и медицински специалист.
Допуска се както комуникация в реално време чрез видео или други канали, така и асинхронен обмен на медицински данни, изследвания и документи за последваща оценка. Лечебните заведения могат да използват външни дигитални платформи, ако те покриват изискванията за сигурност, защита на данните и проследимост на действията. В същото време всяка дистанционна консултация трябва да бъде документирана и интегрирана в електронното здравно досие на пациента в НЗИС.
Наредбата поставя и ясни ограничения. Медицинска помощ от разстояние не може да се извършва, когато е необходим физически преглед, при непосредствен риск за живота на пациента или когато не може да бъде осигурена надеждна идентификация.
Нерешените въпроси
Макар бизнесът да приема финалния вариант значително по-положително, спорните теми не са изчезнали.
Сред тях остава изискването лечебните заведения да осигурят „достатъчен брой медицински специалисти“ за тази дейност, без да е посочено кой определя какво точно означава това и по какви критерии ще се оценява изпълнението.
Според Ирина Симеонова следващата стъпка трябва да бъде промяна в Закона за лечебните заведения. В момента медицинската помощ от разстояние може да се извършва само чрез регистрирани лечебни заведения, а действащата нормативна уредба е изградена около традиционния модел на физически кабинет и физически адрес.
Това създава парадокс. От една страна наредбата признава, че при много случаи телемедицината е напълно достатъчна форма на медицинска помощ. От друга страна лекарите, които искат да работят основно онлайн, продължават да бъдат принудени да преминат през същия административен режим като традиционните практики.
„Резултатът е следният: Лекар, зает на пълен работен ден в болница, специалист, работещ предимно в чужбина, или лекар с ограничени ресурси, който иска да предлага консултации онлайн, стои пред избор между несъразмерна административна тежест и отказ да предоставя тези услуги изобщо. Много ще изберат второто. А тяхното отсъствие от пазара се усеща директно от пациентите. Дигиталното здравеопазване предполага достъпност”, казва Симеонова.
Наредба № Н-5 поставя основите на телемедицината в България. Но ако държавата иска дистанционните медицински услуги да се превърнат в реална алтернатива на традиционния преглед, предстои още работа – както по финансирането, така и по адаптирането на законодателството към дигиталната реалност.
