Психотерапия без граници: Как интегративният модел лекува ума, тялото и душата

Светла Банкова за интегративната психотерапия, психосоматиката и обучението на бъдещите психотерапевти

Какво Ви мотивира да създадете първия Институт по психосоматика и интегративна психотерапия в България?

Идеята за Института по психосоматика и интегративна психотерапия се роди след повече от 25 години практика като психотерапевт. През годините осъзнах нещо много важно – нито един психотерапевтичен метод сам по себе си не е достатъчен, за да посрещне сложността и уникалността на човека.

Основният ми професионален път е свързан с психотелесната психотерапия, но винаги съм проявявала интерес и към други подходи – психоанализа, гещалт терапия, екзистенциална психотерапия, когнитивно-поведенческа терапия, психодрама и много други. Участвах в обучения, семинари и конференции с убеждението, че колкото повече разбирам различните гледни точки към човека, толкова по-полезна мога да бъда за своите клиенти.

В един момент осъзнах, че начинът, по който реално работя, вече е интегративен. Не защото съм изоставила основния си подход, а защото съм се научила да използвам различни инструменти според нуждите на конкретния човек. Тогава си дадох сметка, че подобно формално обучение практически не съществува в България.

В Европа интегративната психотерапия има близо 40-годишна история и е представена от множество институти, обединени в Европейската асоциация по интегративна психотерапия (EAIP), на която нашият институт също вече е акредитиран член. Това ми даде увереност, че не създаваме нещо екзотично или революционно, а въвеждаме в България една утвърдена международна традиция. Нашата амбиция е да допринесем тя да намери своето място и у нас.

Другият важен мотив бяха бъдещите психотерапевти. Често се питах пред каква дилема са изправени студентите по психология, когато трябва да изберат една модалност измежду много ценни и работещи подходи. Един ден студентка ме попита: „Няма ли обучение, което да включва повече методи, за да не трябва да избираме между тях?“.

Тогава отговорът стана очевиден. Така се роди Институтът по психосоматика и интегративна психотерапия – с идеята да обучава специалисти, които мислят интегративно, уважават различните психотерапевтични традиции и поставят уникалността на човека в центъра на своята работа.

Как се изгражда доверие към нов модел на обучение в среда, която е свикнала с утвърдени подходи?

Това е дълъг процес и вероятно едно от най-големите предизвикателства пред всяка нова идея. Когато предлагаш различен модел на обучение, не можеш да очакваш хората да ти се доверят само защото вярваш в него. Доверието не се печели с убеждаване, а с резултати.

В началото имаше естествен скептицизъм както от страна на студентите, така и от страна на колеги преподаватели. Напълно разбираемо. Самата аз също си задавах въпроса дали моделът ще работи толкова добре на практика, колкото изглеждаше на теория. Затова присъствах на всички лекции по програмата и следях внимателно развитието на обучението.

Най-голямото потвърждение дойде, когато студентите започнаха да работят с клиенти под супервизия. Тогава вече можех да видя как мислят, как интегрират различните подходи и как се справят с реални професионални казуси. Именно тяхната работа ми даде увереност, че сме на прав път.

Научих нещо много важно – хората не се доверяват на концепции. Те се доверяват на това, което виждат на практика. Затова никога не съм се опитвала да убеждавам някого, че моделът е добър. Предпочетох резултатите на студентите да говорят вместо мен.

Днес вярвам, че доверието се изгражда по същия начин, по който се изгражда и добрата психотерапия – с последователност, професионализъм и време. Изграждането на доверие е процес.

Кога разбрахте, че интегративната психотерапия има потенциала да промени професията у нас?

Не мисля, че е имало един конкретен момент, в който да си кажа, че интегративната психотерапия ще промени професията у нас. По-скоро това осъзнаване дойде постепенно, през практиката, работата с клиенти и по-късно чрез обучението на студенти.

Колкото повече опит трупах като психотерапевт, толкова по-ясно виждах, че хората не идват при нас с проблеми, които се вписват в една теория или един метод. Човекът е едновременно тяло, емоции, мисли, взаимоотношения, житейска история и ценности. Тази сложност трудно може да бъде обхваната само от една перспектива.

В същото време виждах колко много студенти и млади колеги изпитват затруднение да изберат една модалност и да се откажат от всички останали. Не защото липсват добри подходи, а защото всеки от тях носи нещо ценно.

Тогава започнах да осъзнавам, че интегративната психотерапия не е просто още един метод. Тя е начин на мислене, който насърчава диалога между различните психотерапевтични традиции и поставя човека, а не теорията, в центъра на работата. Именно тогава повярвах, че този подход има потенциал да допринесе за развитието на психотерапевтичната професия в България.

Днес виждаме все по-голям интерес към интегративната психотерапия и появата на нови обучителни програми в тази област. За мен това е знак, че професията постепенно се движи към по-отворен диалог между различните школи и към по-комплексно разбиране на човека. В този смисъл не става въпрос за конкуренция между подходи, а за естествено развитие на професията.

Кое беше най-голямото предизвикателство в налагането на нова концепция в българската психотерапевтична общност?

Най-голямото предизвикателство не беше да убедя хората, че интегративната психотерапия съществува или че работи. Тя има дълга международна история, сериозна теоретична основа и е утвърден подход в много европейски държави.

По-голямото предизвикателство беше свързано с промяната в начина на мислене. Психотерапевтичната професия традиционно се развива около различни модалности, всяка със своя история, теория и методология. Това е естествено и има своите предимства. Но интегративната психотерапия предлага различна перспектива – не противопоставяне между подходите, а търсене на връзките между тях.

В известен смисъл трябваше да изградим пространство за диалог между различни професионални традиции. Това изисква време, търпение и готовност да приемем, че никоя теория сама по себе си не може да обясни цялата сложност на човека.

За мен най-важният урок беше, че новите идеи не се налагат чрез противопоставяне. Те се развиват чрез професионален диалог, последователност и уважение към това, което е създадено преди тях. Интеграцията не означава да се откажем от различията си. Означава да намерим начин различните гледни точки да работят заедно в полза на човека.

Какво означава за Вас успех без компромис в сфера, в която работите едновременно с наука, образование и човешки съдби?

За мен успех без компромис не означава да не правиш компромиси изобщо. Означава да не правиш компромис с най-важните си вярвания и ценности.

Когато работиш с човешкото психично здраве и обучаваш бъдещи психотерапевти, носиш голяма отговорност. В нашата професия решенията ни могат да окажат влияние върху живота на много хора. Затова вярвам, че има неща, по които не бива да се правят компромиси – професионалната етика, качеството на обучението, уважението към човешката уникалност и непрекъснатото професионално развитие. Защото хората, които обучаваме днес, утре ще терапевтират други човешки същества.

Също толкова важно е да не губим човечността си. В основата на психотерапията стоят способността да разбереш болката на другия, да проявиш емпатия и да останеш истински свързан с човека срещу теб. Без това знанието и техниките сами по себе си не са достатъчни. Знанието ни показва какво да правим. Емпатията ни помага да разберем кога и как да го направим.

За мен успехът е да съчетаеш професионалната компетентност с човешкото присъствие. Да не правиш компромис с професионалната етика, да продължаваш да се учиш и едновременно с това да не забравяш, че зад всяка теория, диагноза или казус стои реален човек със своята уникална история.

В крайна сметка работим не само с наука и образование. Работим с човешки съдби, а това е отговорност, която не допуска компромиси.

Защо психосоматиката е толкова важна тема за съвременния човек?

Психосоматиката е важна, защото ни напомня нещо, което съвременният човек често забравя – че не сме разделени на тяло и психика. Ние сме едно цяло.

Живеем във време на огромно натоварване, високи изисквания, непрекъснат поток от информация и хроничен стрес. Много хора са се научили да игнорират сигналите на тялото си, да потискат емоциите си или просто да продължават напред, дори когато ресурсите им са изчерпани. Но тялото и душата ни имат свой собствен език и често започват да говорят тогава, когато ние не ги чуваме.

Психосоматиката ни помага да преодолеем едно от големите разделения на съвременната култура – разделението между тялото и психиката. В продължение на десетилетия сме свикнали да мислим за тялото като за машина, съставена от отделни части, които могат да бъдат ремонтирани поотделно. Но човекът не функционира по този начин. Ние сме интегрирана система, в която мислите, емоциите, телесните процеси, взаимоотношенията и средата непрекъснато си взаимодействат. Психосоматиката разширява разбирането ни за човека, като ни помага да видим връзката между биологичните, психологическите и социалните фактори, които влияят върху здравето ни.

В практиката си често виждам как продължителен стрес, неразрешени конфликти, лични загуби или потиснати емоции намират израз и през тялото. Не защото човек си ги въобразява, а защото психиката и тялото непрекъснато взаимодействат помежду си.

Тялото и психиката не водят два отделни живота. Те разказват една и съща история на различни езици.

Именно затова психосоматиката не е просто направление в психологията или медицината. Тя е начин да разбираме човека по-цялостно и ни напомня, че грижата за здравето не е само грижа за тялото или само за психиката, а грижа за човека като цяло.

Каква е отговорността на един обучител, когато създава следващото поколение психотерапевти?

Отговорността е огромна, защото не обучаваме просто професионалисти. Обучаваме хора, които един ден ще бъдат допускани до най-уязвимите аспекти от живота на други хора – техните страхове, болка, надежди и най-лични преживявания.

Затова подготовката на един психотерапевт не може да се изчерпи само с усвояване на знания и техники. Необходимо е развитие на професионално мислене, емпатия, етична чувствителност, способност за себерефлексия и осъзнаване на собствените ограничения. И не на последно място – психична и емоционална устойчивост. Вярвам, че добрият психотерапевт не се формира само чрез това, което знае, а и чрез това, което е като човек.

Затова в обучението обръщаме внимание не само на теорията и практиката, но и на личностното развитие. Не защото психотерапевтът трябва да бъде съвършен, а защото е важно да познава себе си достатъчно добре, за да не пренася собствените си нерешени конфликти върху хората, с които работи.

За мен най-голямата отговорност на обучителя е не просто да предава знания, а да създава условия за професионално и личностно израстване. Техниките могат да се научат. Но способността да съпътстваш друг човек в процеса на промяна се изгражда чрез професионални знания, опит и дълбоко познаване на себе си.

Какво Ви дава увереност да отстоявате професионална визия, когато тя среща скептицизъм или съпротива?

Скептицизмът сам по себе си никога не ме е притеснявал. Всъщност смятам, че той е необходим. Новите идеи трябва да бъдат поставяни под въпрос, да бъдат обсъждани и проверявани на практика. В известен смисъл скептицизмът е част от здравословния професионален диалог.

Това, което ми дава увереност, не е убеждението, че винаги съм права. Напротив. През годините съм се научила непрекъснато да поставям под съмнение собствените си идеи и да ги проверявам в практиката. Именно затова за мен резултатите са по-важни от убежденията.

Увереност ми дава и фактът, че визията, която следвам, не е изградена върху теория или лични предпочитания, а върху дългогодишен практически опит, работа с клиенти, преподаване и непрекъснато професионално развитие.

Разбира се, никоя професионална визия не се развива във вакуум. Тя има нужда от критика, от различни гледни точки и от време. Но когато виждаш, че това, което правиш, помага на хората, развива професионалисти и отговаря на реални потребности, намираш сили да продължиш напред, дори когато срещаш съпротива.

Може би с времето разбрах нещо важно – целта не е всички да се съгласят с теб. Целта е да останеш отворен към диалог, без да губиш връзка със собствените си ценности и професионална отговорност.

Каква промяна бихте искали да видите в отношението към психичното здраве в България?

Бих искала да видя повече разбиране, че грижата за психичното здраве е естествена част от грижата за човека, а не нещо, към което се обръщаме едва когато сме в криза.

През последните години се наблюдава положителна промяна. Все повече хора говорят открито за тревожност, депресия, прегаряне, загуба или трудности във взаимоотношенията. Това е важна стъпка напред. Но все още съществуват предразсъдъци и убеждението, че търсенето на психологическа помощ е признак на слабост или личен провал.

Бих искала да стигнем до момент, в който посещението при психотерапевт се възприема толкова естествено, колкото посещението при лекар, когато имаме физически проблем. Не защото всеки човек има нужда от психотерапия, а защото всеки човек има нужда от пространство, в което да бъде чут, разбран и подкрепен, когато преминава през труден период.

Надявам се също да започнем да говорим повече за психичното здраве не само през призмата на проблемите, а и през призмата на превенцията, личностното развитие и качеството на живота. Защото психичното здраве не е просто липса на симптоми. То е способността да живеем пълноценно, да изграждаме смислени отношения, да се справяме с трудностите и да намираме баланс в един все по-сложен свят.

Може би най-важната промяна би била да спрем да разделяме здравето на „физическо“ и „психично“. Човекът е едно цяло, а добрата грижа за него включва и двете.