След препоръката на Европейската комисия България да бъде поставена в процедура по свръхдефицит неизбежно заваляха реакции. Най-развеселяващите са в групата на „казвах ли ви аз, откога предупреждавах…“. Най-интригуващи са словесните еквилибристики на говорители, които настояват въпросът непременно да се политизира, но така, че вината в никакъв случай да не отиде именно в тези политически сили, които действително носят отговорност за увеличението на дефицита в държавния бюджет над изискуемите 3% от БВП.
Кои са тези политически сили, не е трудно да се установи. Просто е нужно да се проследят значителни нараствания на разходни пера (приходите в бюджета в нито един момент не са били проблем от 2009 г. насам) и после да проследят кои политически сили са предложили, подкрепили и гласували за тези нараствания.
Но не това е целта тук. Тук целта е въпросът с процедурата по свръхдефицит да бъде погледнат от две взаимно допълващи се страни.
От една страна, влизане в процедура по свръхдефицит всъщност по почти никакъв признак не е лоша новина. Вярно е, че България в момента преминава през бюджетен проблем. Той е изцяло в разходната страна на бюджета. И е съсредоточен върху няколко пера в тази разходна страна, като очеизвадно най-сериозното от тези пера са разходите за персонал в държавния сектор. И не, социалните разходи не влизат в проблемните пера (всъщност съотношението социални разходи към БВП намалява вече повече от година).
На касова основа дефицитът е нараснал, според данните за бюджета и предварителните данни за БВП за първото тримесечие на 2026 г., до около 3.4% от БВП. На начислена основа той е около 3.5% от БВП за 2025-а, като ако се приспаднат увеличените разходи за отбрана, това число пада на 2.9%.
Това са наличните факти. Към тях се прибавят и определени прогнози, а именно касово и начислено увеличение на дефицита за цялата 2026 г. При това прогнозите не се основават на ясно заявените намерения на българската държава, защото тази заявка става в приемане на годишен бюджет, а такъв към момента за 2026 г. няма. Те се основават на чисто прогностични икономически модели, посолени с малко субективни предусещания на експерти от Европейската комисия. Именно тези прогнози, и нито един настъпил и отчетен факт, са единственото основание за Европейската комисия да препоръча за България процедура по свръхдефицит. Ако някой реши да открие известно престараване от страна на Европейската комисия по този казус, няма да му е трудно.
Но в случая престараването работи изцяло в полза на България. Поставянето на България в тази процедура със сигурност създава сериозен стимул у управляващите бързо да установят контрол върху бюджетните разходи. За установяване на такъв контрол се изискват не особено големи и не особено трудни за формулиране усилия в не твърде много области на бюджета. Но дори тези неголеми и нетрудни усилия все пак изискват политическа и управленска воля. Процедурата по свръхдефицит определено помага на прокарването на тази воля, не на последно място – като дава прекрасно вътрешнополитическо извинение за някои от иначе ясните и прости мерки.
И тук идва другата страна на въпроса с процедурата по свръхдефицит. Вече стана дума, че препоръката за такава процедура за България не почива на нито един случил се и отчетен факт, а единствено на прогнози и предусещания. С почти пълна сигурност може да се твърди, че Европейската комисия хич не би обърнала внимание на България по тази тема, ако статутът на страната не се беше променил преди няколко месеца и тя не беше станала член на еврозоната. Именно членството в еврозоната е причината днес на българския бюджет да се гледа с много по-голямо внимание и безкомпромисност, отколкото преди. И да се започват целящи оздравяване на бюджета процедури дори само въз основа на прогнози. Ето една пътечка, по която членството в еврозоната вече помага за здравината и разумността на българските публични финанси.
