В летните жеги на 2026 г. се появи важна макроикономическа тема, основана главно на анализ от поредната макроикономическа прогноза на БНБ. Той поставя ударение върху факта, че през 2025 г. реалният ръст на частното потребление, както и неговият принос към общия ръст на националния доход са значително по-големи от реалния ръст на целия национален доход (т.е. всички останали компоненти имат съвкупно отрицателен принос). В анализа това е споменато по-скоро мимоходом, като един от много фактори, променящи в някои базисни характеристики ценовия процес в страната.
Накратко, според БНБ има връзка между затегнатия пазар на труда, ръста на заплатите, увеличеното потребление и оттам нарастване на потребителските цени. В коментарите по този анализ се налага виждането, че това е много опасен и нежелателен процес. Логиката е, че значително изпреварващ ръст на потреблението не само ще подпира цените нагоре, но това ще е за сметка на значително увеличен внос и на ускорено публично и частно задлъжняване. И двата процеса не могат да бъдат устойчиви и този „живот назаем“ неминуемо ще доведе някога до икономическа криза.
От една страна, подобни опасения не са лишени от основания. Ако подлежащата динамика на процесите в българската икономика действително отговаря на този негативен сценарий, то и негативните последици едва ли може да бъдат избегнати. Въпросът обаче е дали подлежащата динамика е действително такава. Достатъчно ли е едно вярно наблюдение от една-единствена година – 2025-а – да обоснове съществуването на процеси (и на тяхна бъдеща необратимост), които иначе в националното стопанство отнемат много
време и са много нелинейни? Защото, погледнато от друга страна, описаната 2025 г. не е никак особена, нито специална.
Този друг поглед се съсредоточава върху дълги тенденции в българската икономика, при това под формата на съотношения, а не на темпове на промяна на всеки показател сам за себе си. Например частното потребление (това на домакинствата и на обслужващите ги нетърговски организации) през 2025 г., при цялото си значително нарастване, е 58% от националния доход, което е с много малко над средното за предходните 5 години (57,5%) и значително, в някои случаи с повече от десет процентни пункта, по-малко от всяка от първите 20 години на този век.
Приносът на частното потребление към общия ръст на нацио налния доход през 2025 г. е действително със сравнително висока стойност, но е по-нисък от приноса на частното потребление в 8 други години през този век. В три от тях този принос също е значително по-висок от общия ръст на националния доход. Що се отнася до твърдението, че данните за 2025 г. сочат към „живот назаем“, то се сблъсква с факта, че националната норма на спестяване е около 21% от националния доход. Това е сравнително ниска стойност – с около два-три пункта – спрямо последното десетилетие, но е доста висока – средно с около пет пункта – спрямо първите 15 години на този век. Накрая, хипотезата за „живот назаем“ изисква видимо намаление на най-важното за дългосрочния растеж макроикономическо съотношение – нормата на брутно капиталообразуване. Ако тази норма спада, изяждана от неудържим процес на увеличаващо се потребление, това би било действително тревожен сигнал. Само че през 2025 г. съотношението брутно капиталообразуване към национален доход е над 20% за пръв път от десет години, като за последните четири се е увеличило с 4 пункта.
Когато случващото се с частното потребление в България бъде погледнато от страната на дългата перспектива на макроикономическите съотношения, опасенията на БНБ за ценовия процес остават напълно резонни, но тяхното разпростиране върху останалите макроикономически процеси в страната изглежда доста преждевременно.
