Преди 25 години „НИКО“ започва бизнеса си с няколко души, ограничени ресурси и една амбиция, която изглежда несъразмерна с мащаба на тогавашния бизнес. Днес компанията има 17 обекта, модерна производствена база, стотици служители и продукти, които вече излизат извън границите на България.

Но цифрите разказват само видимата част от историята.

Зад растежа стои семейство, преминало през различни поколения, кризи, инвестиции, загуби и решения, които постепенно превръщат малкия семеен бизнес в компания с амбиция за европейско развитие. Николай Сивков, основателят на „НИКО“, носи предприемаческия инстинкт и школата на гостоприемството, а синовете му Станислав Сивков и Гавраил Сивков добавят технологиите, системите, маркетинга и новия мащаб. Между поколенията остава нещо, което не присъства в нито един баланс, но може би е най-ценният актив на семейния бизнес – доброто име.

Това е история не просто за 25-годишнината на “НИКО”, а за по-трудния въпрос пред всяка семейна компания – как наследяваш постигнатото, без просто да го пазиш, как го променяш, без да разрушиш характера му, и как растеш, без по пътя да изгубиш хората и принципите, с които всичко е започнало.

След 25 години на пазара, днес пекарни и сладкарници„НИКО“ разполагат със 17 обекта и модерна производствена база. Как изглежда началото?

Ако човек види „НИКО“ днес, трудно би разпознал първата ни снимка. Няма производствена база, няма 17 обекта, няма администрация – всичко се случва в стола на едно училище в Асеновград, където работят баща ни, Гергана, която днес е главен сладкар на компанията, и още една жена. Правят понички и кроасани.

Следват години на местене на машини, смяна на помещения, некоректни наемодатели, затворени обекти, проверки, сигнали и периоди, в които не е било ясно как ще изглежда следващият месец. Ние сме били деца и не сме разбирали тежестта на тези разговори, но помним друго – независимо какво се е случило предния ден, на следващата сут­рин баща ни отново е бил на крака и е търсил решение.

Днес мащабът е съвсем различен, но това начало остава важно за нас. То ни напомня, че големите компании рядко изглеждат големи в първия си ден.

Макар началото да е скромно, визията и амбицията за развитие винаги са били мащабни. Колко е важно предприемачът да преследва цели, които изглеждат невъзможни?

Баща ни винаги е виждал следващата картина малко по-рано от нас. Като деца ни заведе в Солун и вместо просто да разглеждаме града, обикаляхме сладкарници. Стояхме пред витрините, а той ни показваше машините, подредбата и продуктите и казваше: „Някой ден и ние трябва да имаме такова“.

Тогава ни изглеждаше почти абсурдно. Години по-късно влизаме в собствената си производствена база и понякога си спомняме точно тази витрина.

Предприемачът трябва да умее да вижда възможност, преди да има доказателство, че тя съществува. Но визията сама по себе си не строи компании. След нея идват години работа, грешки, страх и решения, които никой не аплодира. Невъзможното рядко се случва с един голям скок – обикновено е резултат от хиляди малки решения, взети, докато крайната картина все още съществува само в главата ти.

Кои са принципите, които остават непроменени през годините?

Труд, честност, качество и отношение към хората.

Баща ни никога не ни е чел лекции по бизнес. Караше ни да работим редом с всички – чистили сме, сервирали сме, били сме зад бара, в магазина, управлявали сме обекти. Така разбрахме сравнително рано, че длъжността не те прави повече от човека до теб.

От майка ни получихме другата половина – възпитанието, начина да говориш с хората, как да потушиш конфликт и да запазиш семейството цяло.

Днес бихме събрали всичко това в една дума и тя е морал. За нас той не е лозунг, а начинът, по който постъпваш, когато никой не гледа, особено когато можеш да спечелиш повече, но знаеш, че начинът не е правилен.

Как тези принципи се превръщат в корпоративна култура, когато компанията вече има стотици служители?

Това е едно от най-трудните предизвикателства на растежа. Когато сте трима души, културата се предава почти инстинктивно. Когато станете стотици, тя трябва да се превърне и в система.

Затова стандартизираме рецепти, процеси, обучение, контрол и отговорности. Но никоя процедура не може да компенсира липсата на личен пример. Ако ръководителят прави компромис, този компромис много бързо се мултиплицира надолу.

Искаме човекът в последния ни обект да вземе правилното решение не защото очаква проверка, а защото разбира какво стои зад името „НИКО“. Истинската корпоративна култура не е написаното на стената. Тя е поведението на хората, когато собственикът не е в стаята.

Кой е най-ценният урок, който получихте от родителите си?

От баща ни научихме да не чакаме животът да стане удобен, за да действаме. Той идва от школата на „Балкантурист“, започнал е като управител в Пампорово, а след това започва отново почти от нулата в Асеновград. Видяхме човек, който много пъти е имал причина да каже „дотук“, но вместо това е търсил следващия ход.

От майка ни научихме нещо също толкова важно – можеш да бъдеш силен, без да бъдеш груб. Тя умееше да събира хората и да казва трудното с уважение.

Двамата бяха различни и именно от тази комбинация дойде може би най-важ­ният ни урок – да бъдем достатъчно твърди, за да не се предадем, и достатъчно човечни, за да не изгубим себе си, докато успяваме.

Кое е по-ценното наследство: физическите активи или доброто име, изградено през годините?

Активите може да бъдат загубени и построени отново. Доброто име се изгражда много по-бавно.

Ние наследихме от родителите си не само бизнес, а доверие, трупано с години. Това създава особен вид отговорност. Страхът вече не е просто да не загубиш пари, а да не пропилееш нечий труд, младост и репутация.

Затова не гледаме на „НИКО“ единствено като на собственост. По-скоро сме временни пазители на една история. Преди нас са били родителите ни, днес сме ние, утре може да бъдат децата ни. Ако им оставим по-голяма компания, но по-малко добро име, всъщност сме им оставили по-малко.

Какво е „НИКО“ за Вас отвъд бизнеса?

„НИКО“ е семейна памет, превърната в компания. В него са годините труд на баща ни, отношението на майка ни към хората, Гергана и служителите, които са преминали с компанията през различните ѝ периоди, нашето детство и решенията, които вземаме днес.

Затова успехите тук се усещат по-силно, но и грешките тежат повече. Никога не е заложен само финансовият резултат. Заложена е история, започнала преди нас и която се надяваме да продължи след нас.

Кои са хората, които днес бихте нарекли семейство на „НИКО“?

За нас „НИКО“ никога не е бил просто семейният бизнес на баща ни – още като деца сме имали желание и сме се включвали в работния процес, помагахме с каквото можем, но покрай нас постепенно започнаха да се включват и най-близките ни приятели. Момчетата, с които сме израснали, с които сме ритали топка и с които са свързани едни от най-ранните ни спомени, също идваха и помагаха.

Днес, години по-късно, вече сме пораснали мъже, а част от същите тези момчета заемат отговорни позиции в различните ни бизнеси. Затова, когато казвам, че „НИКО“ е семеен бизнес, за мен понятието „семейство“ е много по-широко от една фамилия. То включва хората, с които сме започнали от деца, с които сме израснали и на които и днес можем да поверим отговорността за това, което градим.  Мисля, че именно това е едно от най-ценните неща, които баща ни успя да създаде през тези 25 години: не просто бизнес, а среда, в която доверието между хората се е превърнало в общ път.

Как се различават предизвикателствата при основаването и наследяването на бизнес?

Нямаме право да твърдим, че наследяването е по-трудно. Родителите ни са започнали от нулата, а ние никога не сме били на нула. Но тежестта е различна. Основателят носи страха дали ще успее да построи нещо. Следващото поколение носи отговорността да не разруши нещо, в което са вложени 25 години живот.

Но нашата задача не е да поставим бизнеса в стъклена витрина. Ако само го съхраняваме, постепенно ще го загубим. Трябва едновременно да уважаваме създаденото и да имаме смелостта да го променяме. Наследството не е готов отговор. То е въпросът, който предишното поколение ти оставя: „Какво ще добавиш ти?“

Защо избрахте да продължите семейната традиция, вместо да останете в САЩ?

Станислав: Америка ми беше мечта от малък и когато стигнах там, наистина ми хареса и имах реална възможност да остана и да се развивам.

Но точно тогава „НИКО“ започваше да расте и се появи въпросът – има ли смисъл да отидеш на хиляди километри и да строиш нещо от нулата, когато родителите ти са вложили живота си в компания тук, която чака своята следваща глава?

От САЩ се върнах с различен поглед към бизнеса. Видях колко важно е не само какъв продукт създаваш, а как го представяш, организираш и превръщаш покупката в преживяване. Там за първи път правих и домашна ягодова лимонада. Върнах се с идеята в България и тя стана хит във време, когато подобни предложения почти липсваха. Донесох и системи за маркиране, отчетност и проследяване на поръчки.

Не се върнах, защото Америка не ми хареса, а по-скоро осъзнах, че понякога най-голямата възможност не е там, където всички искат да отидат, а там, където вече имаш корени и история, която има нужда от теб.

По-трудно или по-лесно е да управляваш бизнес със собственото си семейство?

И двете. По-трудно е, защото няма идеална граница между офиса и дома. Бизнес спорът понякога стига до вечерята, а семейната емоция влиза в работата. Но има и сила, която никой договор не може да създаде. Ако в три през нощта има истински проблем, знаеш кой ще вдигне телефона. Може да сме спорили жестоко два часа по-рано, но никой няма да си тръгне при първата буря.

Затова за нас най-важният проект на семейния бизнес не е следващият обект. Той е след всичко построено да продължим да можем да седнем заедно на една маса и да не сме се превърнали в чужди хора.

Как се различават управленските стилове между поколенията и превръщате ли тези различия в предимство?

Баща ни принадлежи към поколение, което е научило цената на всяка грешка. Ние сме по-склонни към скорост, експерименти, нови пазари и различен тип риск.

Гавраил е по-уравновесен, системен и последователен. Голяма част от оптимизацията на процесите и иновациите идват от него и нерядко именно той спира някоя наша идея, преди ентусиазмът да стане прекалено скъп.

Преди различията ни дразнеха. Днес ги приемаме като естествен механизъм за контрол. Ако всички мислехме еднакво, щяхме или да рискуваме прекалено, или постоянно да изпускаме възможности. Най-добрите ни решения обикновено се раждат в пресечната точка между опита, смелостта и дисциплината.

Кой е най-смелият бизнес риск, който сте поели като второ поколение?

Един от най-големите беше изграждането на голяма централизирана производствена база, която да захранва обектите, да осигури по-висок контрол върху качеството и да даде възможност за мащабиране.

На хартия изглежда като логична следваща стъпка. Съвсем различно е, когато инвестираш реални средства в капацитет, който все още не си запълнил, и трябва да вярваш, че утрешният бизнес ще порасне до размера на днешната инвестиция.

Преди шест години базата стана факт и промени начина, по който мислим за „НИКО“ – от една сладкарница към производствена компания с потенциал да излезе извън собствената си мрежа и извън България.

Тази инвестиция ни научи, че понякога трябва да построиш място за бъдещето, преди бъдещето да е дошло. Но също и че смелостта без дисциплина е просто много скъп ентусиазъм.

Кой е най-тежкият момент през тези 25 години?

Без съмнение загубата на майка ни през 2020 г. Тя беше внезапна и раздели живота ни на „преди“ и „след“.

Майка ни участваше активно в бизнеса, особено в декорацията на моделираните торти, но най-важната є роля никога не е имала длъжност. Тя беше човекът, който събираше всички. Умееше да потуши конфликт и да каже трудното, без да нарани, но едновременно с това носеше страшно много живот в себе си.

След като си отиде, започнахме да разбираме колко много от нея е останало в начина, по който самите ние живеем и вземаме решения. Понякога си казваме: „Майка ни щеше да постъпи така“. Друг път използваме нейна реплика или някой несъзнателно реагира по нейния начин.

Тогава разбираш, че човек не остава само на снимките. Ако е живял така, че да промени хората около себе си, продължава да присъства в решенията им. Липсва ни всеки ден, но огромна част от това, което днес наричаме наши семейни ценности, всъщност е нейното наследство в нас.

Какво стои в основата на успеха на компанията днес?

Няма една тайна съставка. Има добър продукт, дисциплина, постоянство, правилните хора и способност да се променяш, без да забравяш кой си.

Баща ни донесе школата на занаята, предприемаческия инстинкт и гостоприемството, а майка ни ни остави отношението към хората и семейството. Гергана и дългогодишните ни служители пазят паметта на продукта, докато нашето поколение добавя нови системи, маркетинг и желание за по-голям мащаб.

Не сме най-добрите във всичко и никога няма да твърдим обратното. Но имаме едно качество, което ценим – когато не знаем нещо, търсим как да го научим, а когато нещо не работи, не сме толкова влюбени в собственото си его, че да отказваме да го променим.

Една от ключовите съставки в успеха на „НИКО“ са хората. Какво ги прави толкова ценни за бизнеса?

Клиентът не среща бизнес стратегията ни. Среща човека зад витрината, сладкаря, пекаря, сервитьора, шофьора. Затова служителите не са просто ресурс. Те са преживяването, което клиентът нарича „НИКО“.

Особено ценни са хората, преминали с нас през различните етапи на компанията. Гергана е най-силният пример. Тя е част от историята от самото начало, а днес е главен сладкар на „НИКО“. Подобни хора са своеобразна институционална памет. Те знаят как е изглеждал продуктът, когато е бил правен в малки количества, и могат да ни напомнят какво не трябва да изгубим, когато растем.

А когато компанията вече има стотици служители, едно решение на заседателната маса в крайна сметка стига до стотици семейни маси вечерта. Това променя начина, по който разбираш думата „отговорност“.

Вярвате ли в максимата, че добрият продукт започва с качествените суровини?

Да, но не свършва там. Отличната суровина може да бъде съсипана от лош процес, неправилно съхранение или липса на внимание.

За нас качеството е цяла верига – от избора на суровината до момента, в който клиентът отвори кутията. В сладкарството няма много места, на които можеш да се скриеш. Ако шоколадът, маслото, ядките или плодовете не са добри, красивата витрина може да впечатли клиента веднъж, но няма да го върне.

А нашата цел никога не е човек да опита „НИКО“ само веднъж. Искаме след години вкусът да продължава да му дава причина да се върне. Затова качеството не е разход, който оптимизираш до безкрай. То е инвестиция в доверието на клиента.

Как запазвате традиционното качество, когато производството става все по-мащабно и модерно?

Големият въпрос пред нас не е дали да модернизираме производството, а как да го направим, без мащабът да обезличи продукта. При малки количества контролът е естествен. При хиляди продукти дневно той трябва да бъде заложен в целия процес. Модерното оборудване ни позволява по-голяма точност и последователност, но рецептата, вкусът, финалният стандарт и отношението към продукта остават човешка отговорност.

За нас истинският тест на растежа е дали можеш да произведеш 10 000 продукта и десетхилядният да носи същия стандарт като първия. Мащабът има стойност само ако клиентът не усеща компромиса зад него.

Как се промени Вашата дефиниция за успех през годините?

Когато си по-млад, успехът е лесен за броене: още един обект, по-голям оборот, следващата инвестиция. И днес сме много амбициозни. Но животът постепенно сменя мерната единица, особено когато загубиш човек, за когото някъде дълбоко в себе си си вярвал, че винаги ще бъде там. Днес успехът за нас е да растем, без растежът да ни изяде. Да построим много, но да не станем непознати един за друг.

След още 25 години искаме отново да можем да седнем на една маса, вече по-възрастни, с децата ни около нас, и да си кажем: „Направихме много, но останахме семейство“. Ако тогава все още се смеем на едни и същи истории и помним хората, с които сме започнали, вероятно сме постигнали нещо по-голямо от добър финансов резултат.

А каква е цената на този успех?

Хората виждат откриването, новия обект, производствената база, снимката. Никой не снима два часа през нощта, когато лежиш буден и още нямаш решение за проблема, който те чака сутринта.

Цената са пропуснатите вечери, телефоните по време на почивка и моментите, в които физически си със семейството си, но мислите ти са другаде. Дълго време приемахме това почти като доказателство, че работим достатъчно.

С времето разбираш, че не всяка победа заслужава всяка цена. Бизнесът никога няма да ти каже „стига“. Винаги може да вземе още един час. Но децата ти няма да бъдат малки два пъти, а родителите ти няма да бъдат отново на същата възраст. Може би зрелостта идва, когато спреш да измерваш силата си единствено с това колко можеш да понесеш, и започнеш съзнателно да пазиш нещата, заради които изобщо си започнал.

Ако преди 25 години баща Ви е виждал бъдещето на „НИКО“ преди останалите, каква е картината, която Вие виждате за следващите 25?

Виждаме „НИКО“ с присъствие в различни европейски държави, продукти на много повече пазари и една от най-модерните производствени бази за сладкарство и печива в Европа, построена тук, в България.

Искаме да докажем, че семейна компания, започнала с минимални ресурси в Асеновград, може да изгради българска марка, способна да се конкурира на международно ниво. За нас тази амбиция е много лична, защото някога дори витрината в Солун изглеждаше като далечен свят.

Но мечтата ни не е просто за по-голяма компания. Искаме след 25 години някой да влезе в тази модерна фабрика и все още да разпознае същите принципи: качество, уважение към труда, отношение към хората и морал.

Искаме децата ни, независимо дали ще изберат „НИКО“ или собствен път, да знаят откъде е започнала тази история и кои са хората, които са я построили, когато нищо не е било сигурно. Преди 25 години баща ни стоеше с нас пред една витрина в Солун и ни показваше бъдеще, което ние още не можехме да видим. Може би нашата задача днес е същата: да погледнем достатъчно далеч, да построим следващата картина и един ден да я оставим на следващото поколение.

Мечтаем за много по-голямо „НИКО“, но не и за друго „НИКО“.

Защото след 25 години най-важният резултат няма да бъде само колко обекта сме отворили, колко пазара сме достигнали или колко голяма компания сме построили. Ще бъде какви хора сме успели да останем, докато сме стигали дотам.

И може би точно тук е същността на наследството – не просто да получиш нещо създадено преди теб, а да докажеш със собствения си труд, че си достоен да го носиш напред и един ден да го предадеш на следващото поколение още по-силно.