Венета, какво запали у Вас страстта към темите за медиация, миротворчество и емоционално развитие?

Не бих казала, че имаше един „еврика“ момент. Всичко започна от естественото ми любопитство към света и към онова, което движи човешките решения и действия. Още като дете усещах, че зад повишения тон и напрежението в света на възрастните стои нуждата да бъдат разбрани. С годините, като психотерапевт и медиатор, видях колко универсална е тази потребност и колко често оставаме в плен на бариерите в комуникацията.

За мен миротворчеството не е просто професия, а вътрешно убеждение, че конфликтът и всяка житейска криза могат да се превърнат в шанс за растеж, ако имаме смелостта да останем в този процес, осъзнато, с внимание и уважение.

Академия „Миротворци“ обучава ученици и учители из цялата страна – кое е най-голямото предизвикателство, когато променяш културата на общуване в училище?

От 2017 г. Академия „Миротворци“ разработва цялостен модел за управление на конфликтите – не само между ученици, а и между учители и родители. Заедно учим как да водим трудни, но важни разговори, при които всеки носи своя принос и поема отговорност за търсенето на решение. В този процес децата не стоят встрани, а са овластени да откриват и предлагат практически подходи, изграждайки здравословни стратегии за справяне, които им служат цял живот.

Емоционалните компетентности не се преподават от учебници – те се усвояват чрез преживяване и личен пример. Училището трябва да бъде онова защитено пространство, в което детето може да греши, без да бъде наказвано – и да учи от всяка грешка. Учениците медиатори са истинският game changer – те преминават специализирано обучение и се превръщат в неформални съвременни лидери в училище.

През юношеството връстниците са най-силните огледала и често именно децата долавят сигналите за криза преди възрастните. Миротворците успяват да бъдат навременна подкрепа и в същото време развиват устойчиви лидерски качества като умения за водене на преговори, управление на кризи и конфликти, справяне с трудни емоции и ефективна комуникация.

Най-голямото предизвикателство остава инерцията – схващането, че „винаги е било така“. Но ако искаме различни резултати, трябва да мислим и действаме различно. Вместо да „гасим пожари“, трябва да променим условията, които ги предизвикват. Затова създадохме този иновативен модел за въвеждане на медиацията и развитие на социално-емоционално учене още от I-ва група в детската градина, защото личността се изгражда стъпка по стъпка.

Вашият модел сертифицира ученици медиатори – какви лични трансформации сте наблюдавали при децата, които стават част от тази роля?

Когато едно дете влезе в ролята на медиатор, то престава да бъде просто ученик – започва да се възприема като активен участник и създател на средата около себе си. Първоначално подхождат с вълнение и несигурност, но бързо развиват увереност, емпатия и умения за общуване.

Най-ярката трансформация настъпва в самооценката: децата осъзнават, че гласът им има значение и могат да влияят положително на средата около себе си. Започват да разбират различието, да чуват онова, което другият не казва с думи, и да мислят стратегически.

Медиаторите се учат да управляват напрежение, да поемат отговорност и да бъдат мостове – между ученици, класове, идеи. Това ги изгражда не само като лидери на днешния ден, но и като по-зрели, по-свързани личности.

Работите по изключително чувствителни транс­гранични семейни спорове – какво е най-важното, което научихте за човешката природа и връзките между хората през тази работа?

Разбрах, че конфликтите и неразбирателствата нямат паспорт. При много от международните казуси (включват Хагската конвенция и случаи на задържане или преместване на дете от единия родител без съгласие на другия), осъзнах, че зад всяко формално искане или правен аргумент стои дълбока човешка рана. Виждам страхове, трупани поколения наред, модели и културни предразсъдъци, които произтичат от един и същ стремеж: да опазим семейството, да защитим близките си – огледало на най-дълбоките ни страхове, понякога без да осъзнаваме цената, която плащат децата.

Процесът показва колко е крехка човешката природа. И все пак открих, че доверието не се възстановява със съдебно решение, а с истинско присъствие – готовността да се изправиш пред собствените си сенки и да проведеш труден, но открит разговор с другия. Ролята на медиатора е да създаде условия за това и да съпроводи страните през сложността на конфликта към остров на възстановяване и разбиране. Изпитвам огромен респект към този процес, защото решенията, които постигаме чрез медиация, оставят трайни следи в живота на семействата.

Кои лични качества според Вас са решаващи за един медиатор, който иска да бъде истински ефективен?

На първо място е вътрешната устойчивост. Медиаторът често влиза в поле на напрежение, в което ледът под краката му е тънък. Той трябва да пази вътрешния си компас – да не приема лично емоциите на страните, да остави егото извън стаята и да слуша не само думите, но и тишината между тях. Да фокусира вниманието си върху това, което отсрещният се опитва да каже отвъд думите: езикът на тялото, интонацията, разминаванията между „какво казвам“ и „какво правя“.

Ключово е и умението да задаваш точните въп­роси в точния момент. Медиаторът не предлага готови решения, а насочва участниците сами да открият отговора. В сложна семейна или училищна динамика решението често вече е „в стаята“ – задачата е да намерим пътя, който го извежда на повърхността.

Гъвкавостта е също неизменна част от техниката: медиаторът адаптира подхода си според спецификата на всяка ситуация и култура. При трансгранични казуси дори една неточно преведена дума може да се възприеме като нападка или обида. Затова винаги проучвам внимателно традициите и езиковите нюанси на културата, с която ще работя.

И накрая — личната автентичност. Хората усещат, когато някой просто „прилага техника“ или се опитва да манипулира разговора по повърхността. Добрият медиатор не е само обучен професионалист, а човек, който не се страхува да покаже собствената си уязвимост.

Когато споделя открито мислите си за случващото се, а не просто демонстрира, че „знае какво трябва да направи“, той отключва по-дълбоко доверие и съпричастност в стаята.