Напоследък българският рудодобив често е в новините, но общата картина е разнолика. Една работеща мина приключва живота си, новите проекти се движат трудно, а страната няма значимо присъствие на европейската карта на стратегическите суровини.
Най-видимият символ е рудник „Ада тепе“ край Крумовград. След само осем години работа, на 16 април 2026 г. там бе извършено последното производствено взривяване. Остава само добитата руда да премине флотация и рудникът се закрива. Това не е провал, а нормален край на уникално находище с малки запаси и ограничен живот. Но е и голям тест по въпроса може ли България да затвори мина така, че след нея да останат природа, хора и икономика, а не просто кратер и насипища.
Социално-икономическият ефект от рудника за Крумовград и региона беше огромен. Мината даде работа, доходи, местни приходи, поръчки за доставчици и самочувствие на район, който дълго време беше периферия. Още по-важното е, че компанията се опита да мисли за деня след мината. Чрез социален фонд бяха подкрепени 89 проекта с общо около 6.7 млн. лв., които създадоха 173 работни места извън минното дело. Идеята от самото начало беше районът да не остане зависим от изчерпаемия ресурс. Изпълнението на плановете за рекултивация, екопътеки, образователни зони, спорт и туризъм ще покаже дали „Ада тепе“ може да стане български пример за отговорно закриване.
На другия полюс изглежда близкият проект за добив на златосъдържащи руди край Розино, община Ивайловград. Там през април се проведоха обществени обсъждания по доклада за ОВОС. Проектът обещава инвестиции и работа, но срещу него има съпротива – не толкова на местно, колкото на обичайното НПО ниво. Формално последната дума е на институциите. Политически обаче хоризонтът изглежда мъглив – когато общественото доверие липсва, никакви рационални аргументи не стигат.
Не по-малко показателен е Брезник. Концесията за добив на златосъдържащи руди там беше дадена още през 2016 г., като очакванията бяха добивът да започне в рамките на 6–7 години. Десет години по-късно проектът напредва бавно – има оборудване, строителни и подготвителни дейности, екологичен мониторинг, назначения, но реалният добив още не е започнал. Това е типичният нашенски проблем – между разрешението, инвестицията и работещата мина има десетилетие несигурност.
На този фон е тревожно, че България не се вижда сред приоритетните европейски проекти по Закона за критичните суровини. Европейската комисия вече избра 47 стратегически проекта в ЕС и още 13 извън него, за да намали зависимостта от Китай, Русия и други страни. България има традиции, кадри, геоложки потенциал и работещи предприятия, но засега няма проект, който да е разпознат като стратегически на това ниво. Това е пропусната възможност – и за индустрията, и за държавата.
И все пак има и добра новина. Развитието на мина „Челопеч“ остава най-силният аргумент, че рудодобивът у нас има бъдеще, когато има технологии и инвестиции в търсене и проучване. През март животът на мината беше удължен до 2036 г. след актуализация на ресурсите и запасите, а тепърва към тях ще се добавят и новооткрити зони в рамките на текущата концесия. Още по-важното е, че през юни DPM Metals обяви ново златно-медно порфирно откритие само на километър от рудника. Стойностите са от световна величина – средно съдържание от 2.52 г/т златен еквивалент (вкл. 1.31 г/т злато и 1.16% мед) в отрязък с дебелина от цели 713 м. Планирани са 15 000 м допълнителни сондажи до края на 2026 г.
Един сондаж не гарантира нов рудник, но дава сериозна перспектива. Животът на мина „Челопеч“ може да бъде удължен с още половин век, а България да остане на картата на модерния европейски рудодобив. Въпросът е дали ще превърнем отделните добри новини в национална суровинна политика. Засега имаме проекти, спорове и обещания. Ясно бъдеще обаче липсва.
