На 22 март 2021 г. БНБ съобщи, че на проведен аукцион за продажба на част от емисия петгодишни държавни ценни книжа за 300 милиона лева годишната доходност е -0.10%. Това означава, че купувачите на обещание от страна на България да плати едни пари през 2026 г. днес ѝ дават повече пари. България далеч не е единствената страна в света, в която това се случва, за някои като Германия отрицателните лихви са факт от години.
Въпросът защо и как лихвите по държавен дълг стават отрицателни сам по себе си е интересен, но тук темата е за макроикономическия смисъл на случващото се. Този смисъл може да се търси в поне три посоки – текущи съображения, структурна диагноза и очаквани дългосрочни процеси.
От една страна, отрицателните лихви по държавен дълг са естествено следствие на продължаващата второ десетилетие политика на водещите централни банки в света на нулеви и отрицателни лихви във взаимоотношенията им с търговските банки. Ако можеха, вероятно тези централни банки щяха отдавна да са свалили подобни лихви далеч под нулата, но ги възпира конкуренцията на кеша: търговските банки не могат да прехвърлят отрицателни лихви в значителен размер към депозиторите, защото съществува опасността те да ги изтеглят и да държат спестяванията си в кеш, т.е. на нулева лихва. Все още никой от централните банкери не се е опитал да възроди от миналото идеята на Силвио Гезел за постепенно губещ номинала си кеш, т.е. за вградена в самия кеш отрицателна доходност. Поне не официално.
Причината централните банки (това не е непременно така за БНБ, известно е, че тя е специален случай – отрицателните лихви в България са внос, не местна продукция) да натискат лихвите до и под нулата е твърдата им вяра в постулатите на стандартната Кейнсианска парадигма. В случая нейните релевантни аспекти са два. Първо, според нея ниски лихви означават повишено инвестиционно търсене и (ако човек забрави, че и другите централни банки правят същото) потенциално повишен нетен износ, два важни компонента на съвкупното търсене. Стимулираното по този начин съвкупно търсене предполагаемо увеличава стопанската активност и изважда икономиката от рецесивни или депресивни процеси. Второ, нулевите и доколкото може отрицателни лихви в Кейнсианския светоглед са основно, ако не и единствено, средство за предотвратяване на дефлация. При този светоглед по-голямо зло и опасност за икономиката от дефлация не съществува и тя трябва да бъде избягвана на всяка цена.
От друга страна обаче, случващото се с отрицателните лихви обозначава определена важна структурна новост в способността на централните банки да влияят на стопанствата изобщо. Отрицателните лихви са безпрецедентно явление в цялата история на човечеството досега. А централните банки са Кейнсиански институции от поне три четвърти век. Преди те все някак успяваха да стимулират съвкупното търсене, без да свалят лихвите до и под нулата. А днес вече не само не могат, а дори при тези нива на лихви не е ясно колко успяват да стимулират. Чуват се все повече гласно изказани мнения, че не е изключено цялото явление „основана на Кейнсиански убеждения парична политика“ да се окаже на изчерпване като способност на държавите да влияят на икономиките.
От трета страна, по-малко се говори за дългосрочните ефекти на отрицателните лихви за развитието на стопанствата. Непосредствената причина за дългосрочния икономически растеж е натрупването на капитал и иновации. Единственият начин двете да бъдат финансирани е чрез реални спестявания. Отрицателните лихви убиват стимула за именно тези спестявания. Не е случаен фактът, че през всичките години на все по-очевидно централнобанкерско натискане на лихвите надолу все по-ясно се откроява тенденцията на забавяне на темповете на икономически растеж по целия свят.
