Държавният бюджет: Кой ще ни даде пари?
„Кой ще ни даде пари?“ – тази крилата фраза идеално описва нивото на бюджетния дебат в България. Всяко ведомство, сектор или група по интереси настоява да получи колкото е възможно повече финансиране от държавата. Отделни сектори искат данъчни привилегии или субсидии, а някои направо и двете. Никой не си прави труда да докаже, че данъкоплатците ще получат каквато и да е полезност от допълнителните разходи, но често заплашват с кризи, протести или затваряне на пътища, ако не получат исканото.
Често, най-гласовитите получават финансиране, обикновено без никаква икономическа логика и най-вече – без никакъв икономически ефект. Какво и може да се очаква от раздаване на пари „на калпак“.
Каква е алтернативата на този подход? Една рационална фискална политика би се фокусирала върху благосъстоянието на обществото, и по-конкретно как бюджетът да насърчи икономическия растеж.
На макрониво, бюджетът влияе на икономиката чрез данъците и преразпределението. Колкото по-висок е делът на бюджета в икономиката, толкова по-високи данъци или дългове са нужни за неговото финансиране. Но високи данъци, задлъжнялост и висока държавна намеса в икономиката водят до нисък икономически растеж и икономическо изоставане. Затова бюджетът като дял от БВП не бива да надскача разумните рамки – за което съществува реален риск през 2025 г.
От гледна точка на разходите, положителен ефект върху икономическия потенциал имат по-скоро разходите с инвестиционна насоченост – например, образование, наука, инфраструктура. За съжаление, при бюджетни проблеми първо се орязват точно продуктивните инвестиции, което може да не е разумно, но пък е лесно. Но дори когато има финансиране (в последно време има), инвестициите често се бавят или се провалят заради липса на капацитет за управление на големи проекти и програми. А най-трудна е политиката за насърчаване на частните инвестиции: това е направо изкуство, което в България все още не се радва на почит.
И накрая, но не и по важност, идва един ключов елемент на фискалната политика, а именно ефективността и ефикасността на разходите. Това означава не просто да се харчат пари, но и те да постигат резултат. Например българската държава харчи много за полиция, прокуратура и съд като дял от БВП, но в международните класации за върховенство на закона страната не се справя добре. По същия начин разходите за здравеопазване растат експлозивно, но без особена промяна в качеството. Примерите са много, което показва, че има нужда и от структурни реформи, не само от пари.
Проблемът е, че всеки иска пари, но никой не иска да прави реформи. Нещо повече, колкото повече пари се дават за една сфера, толкова се размиват стимулите за промени. Един възможен модел е двете неща да се обвържат. С други думи, време е да заменим принципа „Кой ще ни даде пари?“ с принципа „пари срещу реформи“.
