Ека Бичинашвили – жената, която превръща дрехите в кино
Един ден трябва да създадеш дрехи за диригент, на другия – за клошар. Пътят на Ека Бичинашвили от Тбилиси през София до Кан
Отговарям за енергетика, строителство и имоти, туризъм, автомобили
Вечерта в Кан винаги има собствена хореография. Светлината идва отвсякъде – от прожекторите, камерите, витрините по „Кроазет“ и онова нереално сияние, което превръща фестивала в сцена, върху която киното гледа само себе си. По червения килим минават звезди, режисьори, продуценти и хора, чиято работа обикновено остава зад камерата. За Ека Бичинашвили, която облича героите в киното, това не е просто церемония, а моментът, в който филм, сниман изцяло в България, стига до една от най-важните сцени в света.
Филмът е „Мечтаното приключение“ на германската режисьорка Валеска Гризебах. Сниман е в района на Свиленград, в граничната зона между България, Гърция и Турция. Историята минава през българска среда, говори през хора, които в голямата си част не са професионални актьори, и носи онази почти документална чувствителност, която Валеска Гризебах умее да превръща в завладяващо кино. В Кан филмът е част от основната конкурсна програма, заедно с ленти на режисьори от най-високия европейски и световен ред. И печели Наградата на журито – отличие, което има особена тежест, защото идва не просто като фестивален жест, а като признание за цялостен художествен свят.
Ека не научава първо за наградата. Първо научава, че филмът отива в Кан. Една сутрин през април ѝ се обажда нейна приятелка, художник на продукцията. „Имаш ли Campari? Сипвай“, казва ѝ. Ека поглежда часовника, 10:30 сутринта, и за миг решава, че приятелката ѝ се шегува. После разбира истинската причина: филмът „Мечтаното приключение“ е селектиран в основната конкурсна програма. „Шок“, казва тя. Не защото не вярва в проекта, а защото подобни новини винаги идват с усещането за нереалност. Екипът по-скоро е мислел за фестивала в Берлин, а не за Кан. И изведнъж се оказва на най-видимото място в европейското кино.
Няколко седмици по-късно Ека посреща екипа на Forbes в студиото си в Студентски град – място, което прилича едновременно на гардероб, архив, снимачна площадка и лична територия. По рафтовете има дрехи, които чакат следващия си живот, по закачалките – образи, които още не знаят в кой филм или реклама ще попаднат. От колоните звучи Адриано Челентано и неговата Baci, а Ека се движи пред обектива с лека танцувална стъпка – свободно, почти театрално, сякаш не позира, а влиза в сцена. Облечена в червена блуза и черна пола, тя има онова присъствие на човек на изкуството, който не се нуждае да обяснява стила си, защото го носи – в жеста, в погледа, в начина, по който една дреха изглежда естествено, дори когато е смела.
Може би затова разговорът с нея бързо излиза отвъд модата. При Ека дрехата рядко е само дреха. Тя е характер, минало, настроение, социален знак, понякога защита, понякога маска. „Преди да започна да събирам или да шия костюми, винаги се срещам с актьора – казва тя. – Имам нужда да го усетя като индивидуалност – какъв човек е, какво може да понесе като дреха, как ще стои в тази история.“
А в нейната история има нещо почти символично. Жена, която цял живот мисли през дрехите, материята, силуета, човешкото присъствие и невидимата психология на образа, в който костюмът не трябва да изглежда като костюм. Той трябва да бъде почти невидим. Да стои органично върху човека. Да не вика: „виж ме“, а да помага на зрителя да повярва в киноразказа. „Едно е да правиш фешън, друго е да правиш хора“, казва Ека. В това изречение е почти цялата ѝ професионална биография.
ТЯ Е НАПОЛОВИНА ГРУЗИНКА, НАПОЛОВИНА БЪЛГАРКА
Израства в Тбилиси, където завършва училище и художествена гимназия. После идва в България и учи текстил в Националната художествена академия. След това заминава за Милано, където завършва моден дизайн и работи в света на италианската мода. Пътят изглежда логичен – от рисуването към текстила, от текстила към модата, от модата към дизайна. Но в нейния случай най-важното не е линейната професионална биография, а един много по-ранен образ.
Като дете Ека често ходи на гости с родителите си в дома на Роберт Стуруа – големия грузински театрален режисьор, едно от знаковите имена на грузинската и световната сцена. В къщата му вижда скици на театрални костюми – рисунки, колажи, образи, които не са просто дрехи, а цели характери, застинали върху хартия. Това е първият ѝ силен спомен за „нещо безумно красиво“. Оттам нататък, казва тя, започва да става и да ляга с мисълта за дрехи. Не като суета, а като вътрешно преживяване. Някой философ е казал, че ако мислиш за нещо непрекъснато, значи си роден за него. Ека никога не е имала съмнение за какво е родена.
Започва да скицира, да прави модели, да мисли за кройки. Познава занаята отвътре – може да прави кройки, работила е по цехове, знае как се шие, разбира конструкцията на дрехата. Но е достатъчно честна, за да каже, че самото шиене не е любимата ѝ част. Нейното място е преди това – в идеята, в образа, в събирането на разнородни светове в нещо ново. Милано я учи именно на този процес: за да създадеш колекция, трябва да смесиш теми, да изследваш, да натрупаш визуални и културни пластове, после да ги разместваш, докато се появи нещо, което не е буквален сбор, а нов език.
Милано обаче не се оказва нейното място. Тя го описва като по-комерсиално от други модни центрове, които я вълнуват повече – Англия, Япония, Белгия. Живяла е в Швейцария и Италия, която усеща като удобна, близка, практична. Но удобството невинаги е съдба. Връща се в България след раждането на детето си и почти случайно започва да прави стайлинг за списания. Българският пазар е малък, а малкият пазар често принуждава хората да бъдат повече от едно нещо. Същите екипи, които правят модни едиториали, работят по реклами. Рекламите водят към костюми. Костюмите – към филми. И точно там Ека разбира, че е намерила по-дълбок терен от модния дизайн.
Защото киното не е повърхностно – поне когато е добро. В него има история, психология, екип, доверие, дълги дни на терен и внезапни решения. Един ден трябва да облечеш диригент, на следващия – клошар. В единия филм костюмът носи символика, в другия трябва да изглежда така, сякаш никой не го е мислил. Точно това е трудното – дрехата да е толкова вярна, че зрителят да я приеме като част от човека.
ПРИ „МЕЧТАНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ“ ТОЗИ ПОДХОД Е РЕШАВАЩ
Режисьорката Валеска Гризебах работи с особен метод. Не всичко е фиксирано като класически сценарий. Тя подава история, ситуация, посока, а актьорите, голяма част от тях непрофесионални, я развиват по свой начин. Това изисква костюмите да не изглеждат наложени отвън. Екипът използва много от личния гардероб на самите хора, включително дрехи, които носят усещане за 80-те и 90-те години. Добавя се само онова, което е нужно, за да се уплътни образът. Главната героиня е археоложка – жена, която търси себе си, търси нова тръпка, нов двигател, копае в миналото, за да продължи напред. Затова и нейният образ носи леки сафари елементи – не като декоративен избор, а като визуален намек за професия, движение, търсене.
Ека не романтизира излишно процеса. Един снимачен ден е прост и тежък: ставаш, тръгваш, стоиш 12 часа на терен, обличаш, следиш, поправяш, реагираш. Киното се снима разпокъсано. Сутрин може да се снима сцена от средата на филма, после финал, а вечер – началото. Тя се възхищава на актьорите, които успяват да превключват между емоционални състояния и хронологии. Но същото важи и за костюмния департамент: дрехата трябва да знае къде в историята се намира човекът, дори когато камерата снима тази история в напълно разбъркан ред.
Тази чувствителност е причината киното постепенно да стане нейният най-естествен дом. Портфолиото ѝ минава през музикални видеа, реклами, модни проекти и филми – с артисти като Рут Колева, Иво Димчев, YUNGBLUD и Salvatore Ganacci, кампании за BMW, Porsche, Vivacom, Lidl, Kaufland и Fashion Days и филми като „Белгийският крал“, Brighton 4th, Mother, Luka и Forgiveness.
Ека харесва микса – етно и рок, спортно и кутюр, класически материи и сурова енергия. В работата ѝ може да се срещнат кукерски мотиви, пера, черни рози, косичници, джапанки под носии – детайли, които не разрушават приказността, а я правят по-човешка. Това не е стилистичен трик, а метод. За нея креативността идва от срещата между различни светове.
Когато описва стила си, тя прави разлика между дизайнера и стилиста. Стилистът служи на задачата, персонажа и историята. Дизайнерът може да има по-разпознаваема територия. Нейната е някъде между японската конструктивност на Исей Мияке и концептуалната деконструкция на Мартин Марджела – дреха, която мисли едновременно за формата, тялото и идеята. В същото време чужди режисьори са ѝ казвали, че в костюмите ѝ има хумор. „И в най-трагичната ситуация трябва да има смях“, казва тя.
Това чувство за хумор не отменя сериозността на занаята. Преди да събере дрехи за даден персонаж, Ека иска да усети актьора – темперамента, присъствието, енергията, какво може да понесе и какво би стояло органично върху него. Тя е категорична, че една дреха може да промени поведението на човек пред камерата. И не само пред камерата.
ПРЕЗ ГОДИНИТЕ ЕКА ТРУПА НЕ САМО ПРОЕКТИ, НО И ДРЕХИ
Преди около 15 години има онлайн проект за винтидж облекла, реализиран с млади дизайнери. Проектът е някъде в миналото, но дрехите остават. После към тях се добавят нови – от продукции, пътувания, магазини и специално ушити костюми. Така се ражда „Костюмиер“ – студио и рентъл пространство за филмови и рекламни продукции. Това не е магазин за частни клиенти, а инструмент за индустрията. Дрехите се отдават под наем, фондът расте, а студиото постепенно се превръща в естествено продължение на работата ѝ.
Тя говори откровено и за компромисите. Ако режисьор има гледна точка, която според нея не пасва на персонажа, няма просто да се съгласи с него. Ще опита да го убеди – с проби, с варианти, с нагледност. Не от инат, а защото вярва, че костюмът трябва да бъде верен на човека. Добър вкус за нея е „достойно да носиш дрехите си“. Това е кратка дефиниция, но отваря цял свят. Вкусът не е цена, марка или тенденция. Той е съответствие между човек, тяло, характер, ситуация и самоуважение.
България ѝ дава комфорт – малък бранш, близост, хора, които се познават почти като семейство. Но ѝ отнема мащаб и постоянен досег със световната визуална култура на Лондон, Ню Йорк или Париж. Тук често трябва да измисляш, да търсиш, да шиеш, да компенсираш липсата на избор с повече въображение. Това може да бъде ограничение, но и школа.
Тя не крие и умората си от посоката, в която върви визуалната индустрия. Според нея с годините идеите стават все по-базови, все по-лесносмилаеми, не само в България, а в световен мащаб. Клиенти и агенции често се страхуват от риск. Искат всичко да бъде разбираемо за възможно най-широка публика. „Ако аудиторията обича светлосиньо и розово, образите стават светлосини и розови, за да се разпознаят хората в тях. Така креативността се притиска от безопасността. А човек, който живее от проекти, лесно може да стане зависим от бързите задачи.“ Именно затова Ека търси и други опори – студиото, интериорния дизайн, недвижимите имоти, мечтата за място край море.
Следващата ѝ амбиция е извън костюма, но не извън вкуса. Иска да прави интериорен дизайн, да създава пространства с по-бохемски, личен характер. Вече е купила апартамент, който превръща в свой първи експеримент, и мечтае за място в Сицилия или по испанския бряг – малко пространство близо до море, създадено с приятели. Когато я питат къде се вижда след пет или десет години, отговорът идва спонтанно: „Със сигурност някъде в Сицилия или на бряг“.
Това не означава бягство от професията. По-скоро е продължение на същия инстинкт – да създава среда, в която човек се чувства по друг начин. Тя иска хората да виждат в дрехите ѝ не признание или подпис, а желание да ги облекат и носят, да успеят да погледнат на себе си с други очи.
В това има нещо дълбоко човешко. Ека Бичинашвили работи в професия, която често се възприема като външна – дрехи, материи, силуети, визия. Но при нея дрехата никога не е само външност. Тя е психология, памет, социален знак, защита, хумор, понякога маска, понякога освобождение. Затова и когато трябва да обясни на дете какво работи, Ека го казва просто: „Обичаш ли да гледаш филми? Аз обличам хората там.“
След Кан това изречение звучи още по-точно. Зад всяка голяма церемония има хора, които невинаги излизат на сцената, но без които филмът не би имал плът. Някой трябва да направи така, че костюмът да не изглежда като костюм, а като живот. Ека Бичинашвили прави точно това. Тя не просто облича хора. Тя облича истории.