Тенденцията за отчетливо по-висока инфлация при услугите в сравнение с тази при стоките в България става все по-очевидна. Разбира се, правим голямото изключение за цените на течните горива, които през последните месеци достигнаха исторически рекордни стойности. Но с тази уговорка можем уверено да заключим, че през последните няколко години цените на вътрешно търгуваните услуги, и особено тези, базирани предимно на труд, се повишават с доста високи темпове. От ресторантите, през фризьорските и шивашките услуги до прегледите при лекар или школите по чужди езици – поскъпването е осезаемо над това, което наблюдаваме при повечето промишлени стоки. Дори храните, при които имаше силен инфлационен шок през 2022 г., през последните години стабилизираха ценовото си равнище.
Една от обяснителните теории е, че това е резултат увеличаването на заплатите. И наистина, изглежда съвсем логично когато разходите за труд растат, това да води до повишаване на общите разходи за стопански дейности, които разчитат на много ръчен труд и които не са изложени на глобална конкуренция, т.е. не могат да бъдат заменени с по-евтин внос. Такава верига на причинни връзки не е невярна, но е непълна. Какво пропускаме?
Да започнем с бързо припомняне на историческите данни. Ускоряването на темпа на увеличение на възнагражденията започна още в средата на предходното десетилетие. И преди пандемията заплатите у нас растяха средно с 8-10 процента годишно, но тогава инфлацията беше ниска, а дори имаше и години с дефлация. Добре, нека оставим настрана външните фактори – например цените на енергийните ресурси – които обясняват различната динамика в цените на храни, транспорт и други промишлени и глобално търгуеми стоки. Но инфлацията при вътрешно предлаганите услуги беше незначителна. И резонният въпрос е защо повишаването на разходите за труд не доведе до осезаемо поскъпване на услугите преди пандемията, но доведе до такова след 2021 г.?
На първо място, зависи в коя фаза на бизнес цикъла се намира икономиката. Да припомним, че дъното на пазара на труда в България след глобална финансова криза бе достигнат едва в 2013 г.; на следващата година пък фалира четвъртата най-голяма банка в страната. Така „стартовата“ позиция преди последвалия растеж се характеризира се непълно използване на ресурсите – както труд, така и капитал – и свободен капацитет. В такава ситуация допълнителното търсене по-скоро стимулира допълнително предлагане, което пък се създава с по-пълно използване на свободни ресурси, вместо да води до натиск за покачване на цените.
На поведенческо ниво в период на слабо търсене, силна конкуренция и ниска инфлация всяка фирма се страхува, че ако вдигне цената, ще загуби клиенти. Маржовете се свиват и делът на труда в доходите расте. Ръстът на заплатите се „поема“ в преразпределение от печалба към труд, а не в инфлация. Когато общата инфлация е ниска, цените се променят рядко и с малко. Над определен праг фирмите преминават към чести корекции и шоковете минават бързо.
Още повече, в този период имаше и структурни фактори, които увеличаваха производителността. Един пример само е навлизането на модерната търговия, която променя дълбоко ефективността не само в начина на взаимодействие с крайния потребител, а и с практически всички индустрии – доставчици. Така увеличените единични разходи за труд се компенсират от повишаване на продуктивността, съответно това позволи задържане на цените.
Към всичко това трябва да добавим фискални и монетарни макроикономически причини. Ако се върнем назад, банковият кредит бе практически замръзнал в периода 2009-2016 г., едва след това започна активизиране. А новият кредит, независимо дали за покупка на имот или за потребление, увеличава вътрешното търсене. И това прави петгодишните периоди преди и след пандемията толкова различни – едно е на пазара да се „вливат“ примерно 200 млн. евро нови кредити, съвсем друго е мащабът да надхвърли 1 млрд. И ефектът се усеща не просто в пряко засегнатите отрасли като например строителство, обзавеждане или домашни ремонти, а и в общо покачване на потреблението.
А заедно с кредитна експанзия имаме и политика на високи бюджетни дефицити. Тук разликата в периодите до пандемията и след това е фрапираща, и особено последните две години. Да опростим – бюджетен дефицит означава, че държавата взима назаем от външните пазари и харчи тези пари в страната. Този импулс се превръща в допълнително търсене на вътрешния пазар, и когато икономиката функционира близо до пълно натоварване на капацитета си и без много свободни ресурси, балансирането е възможно само с покачване на цените на нетъргуемите стоки и услуги.
От всичко това следва, че докато имаме висок бюджетен дефицит и растящ с бързи темпове кредит за домакинствата ще имаме и висока инфлация при услугите; и обратно – стабилизиране на цените е възможно само при охлаждане на кредитирането и балансиране на бюджета.
