Народното събрание чака да разгледа на второ четене Законопроектът за потребителския кредит и дискусиите вече текат с пълна сила. Предложеното е стъпка в правилната посока, но успехът му ще зависи по-малко от гръмките ограничения и повече от това дали ще затвори реалните вратички за заобикалянето им. Целта трябва да е да се пресекат лихварските практики и ограничи рискът от свръхзадлъжнялост, без да се задуши нормалният пазар на малки кредити за хора, които временно имат нужда от ликвидност.
Най-големият плюс е промяната на тавана на оскъпяването към такъв, който се стреми да дефинира и ограничи общата цена на кредита. От потребителска гледна точка именно там е същинският проблем. При немалко бързи кредити формално лихвата не изглежда необичайно висока, но към нея се добавят всякакви видове допълнителни такси и така реалното оскъпяване на кредита достига много пъти над главницата. Новият законопроект се опитва да събере всички възможни канали на оскъпяване в една дефиниция що се касаят кредити с размер до 3 минимални работни заплати. И да постави твърд таван на оскъпяването по тази дефиниция, който се равнява на 20% при кредити с матуритет до 1 месец, 30% при матуритет до 3 месеца и 100% при по-дълъг матуритет. И това трябва да включва всички разходи, не само формалната лихва.
Друг голям плюс на законопроекта е, че въвежда по-стриктни изисквания за оценка на платежоспособността на потенциалните длъжници от страна на кредиторите. Това е важно и от социална гледна точка. Когато кредиторът отпуска заем с висок риск, без реално да прецени дали клиентът може да го обслужва, загубите не изчезват. Те често се прехвърлят върху редовните платци чрез по-високи такси и цени. Предвиденото затягане на режима в това отношение е съществено и същото се отнася за изискванията кредиторът да предприеме ранни мерки при просрочие. Кредиторите се задължават своевременно да се свържат с потребителя и да дадат ясна и разбираема информация за просрочените вноски, последващите действия и потенциални последствия. Това е полезно, за да се намалят неприятните „изненади“ за потребителите. Друг важен момент е изчистването на настъпилите наскоро проблеми с достъпа до ключовите за оценката на кредитополучателите регистри, наскоро блокиран за всички оператори в сектора.
Като цяло си личи, че са взаимствани добри примери от други европейски държави като Румъния и Великобритания. В настоящата си форма обаче законопроектът страда от някои пропуски и недостъци, които си струва да се отбележат. Първо, режимът при просрочие не е съвсем ясно дефиниран и се смесва с въпроса около останалите такси и лихви по самото отдаване и обслужван на кредита.
От друга страна обаче има риск законът да бъде прекалено груб и ограничаващ що се касаят изрядните кредитори. Малките, краткосрочни кредити имат фиксирани разходи – проверка на клиента, обслужване, платежна инфраструктура, събиране на вземания. Освен това имат и много по-високо ниво на риск от необслужване, в пъти по-висок отколкото при банковото кредитиране. Съответно ако режимът е твърде рестриктивен, вместо да се стигне до изсветляване на сектора, което би трябвало да е една от основните цели на законопроекта, ще се получи обратното – и настоящият закон изглежда строг и ограничителен на хартия, на практика масово се заобикаля.
Затова режимът трябва да е рестриктивен, но и пропорционален, балансиращ както интересите на длъжниците, така и на кредиторите (изрядните такива). В това отношение максималното допустимо ниво на общо оскъпяване предложено в новия законопроект изглежда адекватно. Под въпрос е обаче дали лимитът на размера на кредитите, които са покрити от новия специален режим не е твърде нисък. При нас лимитът от три минимални работни заплати понастоящем се равнява на по-малко от 2000 евро, а в съседна Румъния специалният режим за дребните необезпечени кредити включва всички до близо 5000 евро. Възможно е и режимът в Румъния да е твърде „отпуснат“ в това отношение, но тази преценка трябва да се направи внимателно, за да няма законът неочаквани ефекти, обратни на търсените.
Накратко, печелившите от добра реформа ще бъдат коректните потребители и фирмите, които работят с ясни условия, реална оценка на риска и устойчив бизнес модел и най-вече на злоупотребяват с клиентите си. Губещи трябва да бъдат компаниите, чиято рентабилност зависи от неравноправни клаузи, формално „доброволни“ услуги и отпускане на кредит на всяка цена. Но губещи могат да станат и малките легитимни кредитори, ако регулацията не различава лихварството от нормалното, макар и скъпо, необезпечено кредитиране.
