От финансите до сцената и филмовото продуцентство, Вера Шандел изгражда свой модел на изкуството като бизнес, водена от смелостта да следва призванието си
Ако животът Ви е песен, каква ще бъде тя?
Сигурно ще е много прочувствена, носталгична, но изпълнена с радост и много надежда.
Джаз или шансон?
При мен всичко се смесва и затова много съм щастлива, че Ангел Заберски се върза на идеята да правим френски шансони с джаз звучене. Получават се доста екстравагантно. Дори той си ги харесва.
В началото казваше, ох, тия френски песни, те нямат ни начало, ни край. Обаче като им хване пулсацията, намира как да ги трансформира. Особено в спектакъла „Животът на: Едит Пиаф“. Създали сме го през 2023 г. и непрекъснато търпи еволюция. След първия концерт в зала „България“, тази година през март, Ангел каза, че вече може да направим песните за голям оркестър. Минаха три години от първото му представяне в Париж, в ЮНЕСКО, за да стигне до това заключение! Но това е за бъдещето! Сега ни предстои вторият в зала „България“, който е на 9 ноември.
В спектакъла „Животът на: Едит Пиаф“ разказвате историята ѝ по различен начин от познатия на публиката. Какво открихте за нея, което Ви накара да промените гледната си точка?
За да създам спектакъла,, аз потънах в живота на Едит Пиаф. Тръгнах от идеята, че тя със сигурност има и една много светла страна. Спомням си как казах на мъжа ми: „Ще представя Едит Пиаф по различен начин от този, по който целият свят я познава. Няма да се фокусирам върху трагедиите и тежките моменти, защото именно те продават“. Тогава той ми отвърна: „Но ти не можеш да измислиш живота на един човек“. Когато се задълбочих в биографията ѝ и прочетох много за нея, разбрах, че всъщност тя е била изключително лек, весел и жизнерадостен човек. Разбира се, в живота ѝ има много трагедии, но тя преминава през тях с удивителна лекота именно защото гледа на живота по този начин. Тя е зодия Стрелец – оптимист. В нея всичко е вяра и музика. Това ѝ дава сила, която граничи с невероятното. Когато авторите Шарл Дюмон и Мишел Вокер ѝ представят песента „Non, je ne regrette rien“ („Не съжалявам за нищо“) през 1960 г., Едит Пиаф е в тежко здравословно състояние. Песента я изправя на крака. Прави концерт в зала „Олимпия“ и се връща към живота.
Как се създава публика за музика с история в епоха на бързо потребление и краткотрайни тенденции?
С онлайн реклама. Защото публиката я има. Това установявам през всичките тези години, откакто Sentimental Swingers започна да се развива толкова добре. Имаше глад за тази култура, за този стил. Просто попаднахме в една ниша, без да имаме големи очаквания. Важното е информацията да стига до хората, а днес те се информират основно през социалните мрежи. Преди години ми се струваше, че зала „България“ е твърде голям залък за мен, но това беше моя мечта още от дете. Когато успяхме да рекламираме добре първия концерт в онлайн пространството, хората дойдоха. Вярвам, че в изкуството, щом нещо съществува на пазара, значи има и публика за него. Въпросът е да се намери правилният път между двете.
Мрежата е залята с реклами и аз искам да разбера дали правите нещо, което да ангажира публиката?
Моята идея е да възпитавам и младата публика. Приятелите на моите деца са идвали на концертите и са ме питали: „Може ли да ми споделиш твоя плейлист?“. Такава музика не са слушали и едва ли биха я открили сами. Чувствам, че моя работа е да споделям с младите хора музиката, която харесвам, защото виждам, че тя им въздейства. Например La Vie en rose („Живот в розово“) са я чували в реклами, а Non, je ne regrette rien звучи в анимационния филм „Мадагаскар 3“. Така по някакъв начин тези мелодии достигат до младите, но това не означава, че сами ще проявят интерес да научат коя е Едит Пиаф и откъде идва нейната музика. Благодарение на онлайн платформите и нишовото таргетиране можем да достигнем и до тази нова публика.
Как историята на Едит Пиаф се отразява на Вас лично?
Този спектакъл ми дава много, защото да се пее Едит Пиаф е истинско предизвикателство. Записвам всеки концерт и работя върху всеки детайл. Това изгражда много у един човек. Самото пеене ни развива по различни начини. Когато разказвам историята ѝ на сцената, всеки път изцяло потъвам в нейното състояние. Животът ѝ е изпълнен с много върхове и спадове, но тя винаги е гледала към по-светлото и е успявала да преодолява трудностите. В живота ѝ няма само трагедия, въпреки че често именно така е представян. Този образ е до голяма степен наложен отвън.
На 38 години решавате да смените професионалния си път на финансист и да се посветите на музиката. Какво Ви накара да направите тази крачка?
Винаги съм била артист и съм искала да пея и да играя. Това ми пълни сърцето. Но имах семейство, за което трябваше да се грижа, и трябваше да изкарвам прехраната си. След като се върнах от Алжир, където прекарах част от младежките си години и се докоснах до френската култура, си мислех, че мога да се занимавам с музика. Скоро обаче разбрах, че ако искам да живея добре, няма да мога да се издържам само с нея. Затова се насочих към друга професия. Това, че животът се подреди така, че да мога да се върна към музиката, за мен е пътят, по който е трябвало да мина. Много съм благодарна.
Коя беше случката, която Ви накара да направите завоя?
Мисля, че когато сме готови за нещо, то се случва. Няма нужда да натискаме живота, да го бутаме и с амбиция да насилваме нещата. Бях се научила на един заземен живот, защото финансите ни заземяват. Човек трудно може да полети с мечтите си, когато работи с документи и седи в един офис. Но явно съм изградила устойчивост и дисциплина с тази работа, които после ми помогнаха да се захвана с изкуството по един много отговорен начин. Преди си представях, че човек просто се занимава с изкуство, но и това е бизнес. Всеки артист има ангажимент да се продава. Аз си живеех добре, получавах си парите, всичко ми беше подредено. Но идва момент, в който животът предлага по друг начин да се изразяваш. При мен този момент настъпи и аз го улових. Не се изплаших, защото винаги съм го искала.
Всеки бизнес започва с някакъв бизнес план, дори написан на салфетка. При Вас как се получиха нещата?
Всичко се случи толкова спонтанно, че нямах време да правя бизнес план. Понякога нещата са по-големи от това, което можем да измислим и планираме с главите си. Съпругът ми, режисьорът Андре Шандел, ми даде роля във филм. Каза ми: „Искаш да пееш, ето, пей!“. Аз бях финансовият мениджър на филма, но той знаеше, че всеки ден пея под душа. И ми каза: „Ето ти сцена, направи я ти, измисли я“. Действието се развиваше по време на Нюрнбергския процес, в края на Втората световна война, когато джазът се възражда в Европа и пристигат американците. Представях си певиците с красиви рокли, роял и хотелска атмосфера. Това беше моята сцена. Направих си едно изпълнение в стила на Марлене Дитрих.
Тогава се запознах с Ангел Заберски. Мишо Йосифов, джаз тромпетист и аранжор, работеше по песента, а Рони (Андрония Попова) ми помагаше с подготовката за изпълнението. Рони и Деси Андонова искали да пеят песните на американското вокално трио Andrews Sisters, но им трябвал трети глас. Когато чу изпълнението ми, Мишо Йосифов каза: „Ето я третата!“. Така започна историята на Sentimental Swingers. Тези песни ги знам от малка. Затова смятам, че когато дойде времето за нещо, е необходимо много малко, за да се случи. Спонтанността играе много по-голяма роля в бизнеса, отколкото понякога си мислим. Някой може да ми възрази, но това е моят път.
Как финансовата дисциплина Ви помогна да управлявате участията на сцената като един структуриран бизнес?
Всичко е въпрос на ефективност. Справям се с това, с което разполагам. Колкото има, толкова.
Когато менажирахме Sentimental Swingers, бяхме много хора и в продължение на четири-пет години десет души се издържахме от тази дейност. Бях изградила структура и знаех какъв е минималният бюджет, който ни е необходим, за да покриваме разходите си. Не падахме под този минимум. Намирахме начини да бъдем гъвкави, така че хем да не отказваме участия, хем да не работим под него. Менажирането е именно това: да подреждаш нещата така, че да има баланс. Ако приходите не са достатъчни, не излизаме всички на сцената.
С втория ми филм, „Есента на ловеца“, се върнах малко към финансите. Бяха минали 15 години, откакто за последно се занимавах с финансовото управление на филм, а сега отново го правя. Имам рамка, в която нещата се движат, но в тази рамка има и свобода. Едно перо може да излезе малко над бюджета, друго да остане под него.
За мен основното при управлението на парите в един бизнес е да има достатъчно информация, за да можем да вземаме бързи решения.
Кои са най-трудните решения, когато трябва да защитите творческата си визия, без да пренебрегвате икономическата реалност?
Най-трудното беше да защитавам собственото си звучене и начина, по който си представях, че трябва да се случват нещата, защото имам цялостна концепция в главата си. В началото всеки излизаше на сцената както си иска. За мен обаче беше много важно да имаме цялостна визия. Това изискваше усилия и финансови ресурси, за да сме облечени подходящо за сцена, с прически, грим, лак за нокти, червило, мигли. Тази визия допринесе значително за успеха на Sentimental Swingers. Когато получа достатъчно симпатичен хонорар, веднага го инвестирам в красива скъпа рокля. На сцената се трансформирам напълно. Понякога хората дори не ме разпознават на улицата, защото на сцената ставам друг човек.
Самото изпълнение е свързано и с работата на музикантите. Когато започнем да изпълняваме нещо заедно, се случва магия. Доскоро си казвах, че ще запазя тази магия на всяка цена. Преди година обаче взех решение, че заради икономическата реалност ще започна да предлагам и участия със симбеци, тоест с предварително записана музика, без живи музиканти на сцената. Истината е, че все още не съм го правила. Това е компромис, на който съм готова заради икономическата действителност. Предлагам тази възможност, но клиентите винаги избират варианта с музиканти, въпреки че е по-скъп.
Освен изпълнител, сте и филмов продуцент. Как работата зад сцената промени отношението Ви към изкуството и разбирането Ви за това как една творческа идея се превръща в реален проект?
Аз съм икономист и всяка година ходя на икономически форум във Франция. Много мисля за света като цяло и за взаимодействията между хората – както в икономически, така и в неикономически план. Често страдаме от това, че културата не се финансира достатъчно от държавата. Аз обаче стигнах до извода, че изкуството е пазар. Когато някой създаде нещо, за него има публика. Въпросът е да намерим начин да стигнем до нея и да я информираме за творчеството си. Онлайн пазарът дава огромни възможности, защото премахва границите между държавите и хората. Всеки може да намери своята публика. Ако успеем да достигнем до хората, които искат да чуят и видят това, което правим, те ще бъдат готови да платят за него. Така започва бизнесът.
Какъв е проблемът с финансовата устойчивост на филмовото производство?
Често продуцентът чака пет, шест или седем години, за да получи хонорара си. Когато разпределим сумата за целия този период, се оказва, че парите са много малко. Нерядко продуцентът не само не получава възнаграждението си, но и влага собствени средства във филма. Тогава си казах, че това не е устойчив бизнес и няма как да оцелее във времето без държавно финансиране. Средствата от фондовете обаче често не стигат за реализацията на филма и продуцентът трябва да допълва бюджета със собствени пари или да търси подкрепа от бизнеса. С общи усилия създаваме един продукт, но ако след това той бъде гледан от едва 2000 души, е много тъжно. Аз самата многократно съм работила с финансиране от фондове и не смятам, че е лошо да ги има. Но не е достатъчно само да намерим пари и да направим филма. Трябва да намерим и начин той да достигне до публиката.
Вярвате ли, че в дигиталния свят изкуството ще се превърне в устойчив начин на препитание за все повече хора?
Много вярвам в онлайн света. Смятам, че постепенно фалшивото съдържание ще отпада, защото човек не е глупав и може да разпознае кога нещо е създадено с AI и кога от човек. Ще се научим бързо да правим тази разлика. Скоро нещата ще се наместят и всеки ще може да намира онова, което е важно за него. Съответно всеки, който създава нещо, ще може да намира своята публика. Онлайн пространството ще даде възможност изкуството да се превърне в начин на препитание. Според мен е важно човек да може да се издържа от това, което обича да прави – от онова, към което го тегли сърцето.