Писателският компас на Захари Карабашлиев

Посоката на Захари Карабашлиев се определя от ценностите свобода и справедливост, които го водят – към Америка, в книгите му и като главен редактор на издателство „Сиела“

„Българинът най-после отново прегърна и хареса себе си: чрез литературата, която чете – най-продаваните заглавия са на български писатели; най-гледаните представления са на български автори, режисьори и актьори“, казва Захари Карабашлиев и добавя, че тази положителна тенденция, която наблюдаваме през последните години, не може да се насили или предизвика. „Авторите са осъзнали необходимостта да пишат на важна за нас, българите, тематика. А важна ли е за теб като българин, тя твърде вероятно е важна и за останалия свят. Защото голямата тайна е, че ние сме 99.99% едни и същи. Това, което вълнува един американец от Западна Вирджиния, вълнува и някой българин във Вълчи дол.“

Препратките между Америка и България се движат през целия ни разговор, следвайки житейския път на писателя. Но общуването със Захари Карабашлиев е много повече от география и политика по оста Изток–Запад. То е компас от преживявания, натрупано знание и мъдрост – назад към уроците на историята и напред към бъдещето на човечеството, навътре към себе си и към дебрите на душата и навън като призив за хуманност, свобода и справедливост.

Писателският път на Захари Карабашлиев първоначално не изглежда предначертан.

Споделя, че в „най-смотаната варненска гимназия“, в която е учил, писането не е могло да му спечели приятели или момичешко внимание, затова се учи да свири на китара и основава рок банда. По-късно в казармата пък старшината открива тефтерчето му с творби и го прочита пред строя, с което унижението за младия войник е пълно. Ето защо не показва на никого своите текстове, а на 20 г. започва да пише литературна критика.

Но историите, с които е израснал, продължават да живеят с него. „Любовта ми към писането е свързана с любовта ми към четенето. А любовта ми към четенето идва от любовта ми към слушането, тъй като майка ми всеки ден ми четеше“, казва Карабашлиев. С усмивка си спомня как майка му, по онова време началник на пощата, е имала привилегията да разпределя абонаменти на най-добрите списания… и е започнала бартер с книжарката, която пък ѝ осигурявала труднодостъпни книги като „Шогун“ и „Птиците умират сами“. „Тази култура на дефицита вероятно е създала и глад към по-интересни истории“, казва писателят.

В детските си години той живее с приключенията на Винету, Поразяващата ръка и Синовете на Великата мечка. И мечтата за Америка. Летата прекарва на село при баба и дядо, сред прашните пътища и високите, „почти прерийни треви“ на Добруджа, представяйки си как този път ще го отведе в Америка.

„Не съм знаел как, кога и къде, но винаги съм искал да отида в Америка. Да изживея свободата, която съм си представял, че Америка е“, казва Карабашлиев.

Заминава през Виденовата зима на 1997 г.,

когато приятели му помагат да събере пари за билет. Тогава е на 28 г. и тръгва със семейството си и с 4-годишната им дъщеря. Не говори добре английски, намирането на работа е трудно и всеки ден е въпрос на оцеляване. „Беше много изтощително. Сега си давам сметка колко тежко е било тогава“, казва той. Работи на по 2-3 места – кара кола като куриер и слуша книги, за да учи езика; вечер работи във фабрика като диспечер на камиони и докато чака, чете. По това време е увлечен как се създава сценарий и будката на нощната смяна се изпълва с текстове на Тарантино и Орсън Уелс.

Междувременно учи фотография в университета в Охайо, завършва майсторски класове и уъркшопи за кино и театър. Писателската мечта се появява отново на хоризонта, когато започва да се чувства по-комфортно в английския език. „Първите месеци беше много потискащо – не можеш да разкажеш виц и събеседниците ти да се засмеят. Но това ми даде възможност за пръв път в живота си да мисля, преди да кажа нещо“, казва писателят.

Първият му роман „18% сиво“ разказва както за България, така и за Америка. Захари Карабашлиев споделя, че е писал и на двата езика и после е допревеждал. Оказва се, че за българите американската част от историята е по-интересна, но за американците и за всички останали по света – българската нишка е водеща. Книгата е издадена у нас през 2008 г. и веднага печели наградата „Роман на годината“. По това време Карабашлиев още живее в САЩ. Там е публикувана през 2013 г., преведена е на няколко езика и е издадена в още 6 държави.

Въпреки това Карабашлиев не споделя ентусиазма на много български автори да излязат в чужбина и да бъдат превеждани и четени навсякъде по света. За него е по-важно да развълнува първо българската публика. „Ако не успееш да докоснеш семейството си – жена ти, майка ти, с които си всеки ден, ако не си интересен за приятелите си, които те познават, ако не си докоснал сънародниците си, ако не разказваш на тях и за тях – къде ще тръгнеш да гониш някакви хипотетични или въображаеми читатели в чужбина“, казва писателят.

През 2014 г., след 17 години в САЩ, Захари Карабашлиев се връща в България.

Започва работа в издателство „Сиела“, където и до днес е главен редактор. “Изборът на заглавия е трудна работа. В света излизат над 2 милиона заглавия годишно”, казва Карабашлиев, но с редакторите му подбират и проучват книгите, които да стигнат до българската публика. Специално внимание обръщат и на “българската” селекция.

“Ние искаме не просто книги, а писатели, с които работим във всеки етап на създаване на ръкописа, помагаме им да изпълнят потенциала си, съдействаме им творчески и редакторски, когато има нужда, а след излизане на книгата се ангажираме и с промотирането й. Т.е. правим всичко, което правят най-големите западни издателства, на които сме се възхищавали. С тази разлика, че заради ограничения брой български читатели — едва няколко милиона, вместо стотици милиони англоезични, или милиард китайски — за да оцелеем на пазара, налага се да сме по-пъргави, по-изобретателни и в много отношения по-добри от тях.”

Заедно с екипа му успяват да превърнат “Сиела” в най-голямото издателство в България с над 800 хил. издадени книги годишно.

Междувременно минават 9 години след “18% сиво” и преди Захари Карабашлиев да напише следващия си роман. Време, в което, както казва, е оцелявал и е минавал през своите „житейски кризи и несгоди“. А това се отразява на пътя му и на следващите му творби. Романът „Хавра“ излиза през 2016 г., отново привлича вниманието на българската публика и носи на писателя редица награди. С него той започва да изследва теми от българската история, които продължават и в последния му роман „Рана“ (2023), който разказва за Първата световна война и битката за Добруджа.

Но как се пише за война?

„Когато жена ми прочета „Рана“, каза: „Боже, как си го писал това на горния етаж?“, казва писателят. Защото, докато децата му тичат и играят на първия етаж на дома им, той седи на втория със слушалките, слуша инструментална музика и пише. „Влизам в едно русло, в някакво течение, на което се оставям и се моля да достигна до душевността на тези хора във времето и обстоятелствата, в които са били. И осъзнавам, че това си е малко Божа работа.“ Подготвя се за романа, като чете много историческа литература, дневници, писма и мемоари от войната. Открива, че тогава всеки военен е бил задължен като част от обучението си да си води дневник, за да се тренира да пише, да описва ситуациите, но и да рефлектира върху тях и да преработва по-добре емоциите.

Писането на романа започва по време на ковид. Много е увлечен от онази различна България преди 100 години, но има съмнения дали да пише въобще за война:

„В един момент си казвам: Захари, ти ще пишеш книга за война. В Европа е нямало война от 70 години, ако изключим тази в бивша Югославия. Кой ще ги чете тези неща? Когато я пишех, вече започна войната в Украйна. И аз бях: О, Захари, сега има истинска война. Ти си тръгнал да пишеш за война, която се случва преди 100 години. Пак няма смисъл. Но тези гласове, които искат да бъдат разказани, искат да бъдат отново чути, бяха по-силни от мен.“

И се оказва, че за война има смисъл да се пише,

когато напомня за вечните ценности на любов, състрадание и хуманност. А писателят е категоричен, че ако ние като общество се разберем, че всеки конфликт се разрешава без война, ще сме на качествено различно цивилизационно равнище.

Неслучайно романът „Рана“ намира своя път към читателите. Той се превръща в една от най-продаваните книги в България и носи на писателя награди „Роман на годината“ и „Златен лъв“ за Най-значим издателски проект през 2024 г. Столична библиотека го обяви не само за Най-четен автор на годината (за пореден път), но и за Автор на десетилетието. Именно десетилетието, в което се е завърнал в България.

„Аз съм устроен така, че ми се иска да живея с принос. И съм усещал с всяка фибра на тялото си, че той е по-скоро в България, отколкото в Америка. Там има достатъчно хора, които връщат на обществото, но аз усещам, че България е мястото, в което мога да съм по-полезен“, казва Захари Карабашлиев, който е сред най-активните граждани по редица обществено значими теми. От подписките и протестите в подкрепа на Украйна до борбата с агресията и насилието в училище. Справедливостта и вечните човешки ценности са това, което го води.