„Топлоцентрала“ – новият културно-икономически модел

От Лондон до Солун през Берлин, Париж и Любляна, едни от най-интересните арт институции, музеи и галерии за съвременни изкуства възникват в пост-индустриални сгради. „Топлоцентрала“ не прави изключение, превръщайки се от система за централно отопление на НДК в организация с нов културно-икономически модел.

Днес Регионалният център за съвременни изкуства е едновременно независима сцена със своите зали и галерия, място за създаване на културни продукти със своята резидентска част и програми за копродуциране, а също така и общностен център за хора от всички възрасти чрез своите различни, мултифункционални пространства: външен театър с 80 седящи места и кафе-бар с открита тераса в зеленината на парка и добре поддържаните поляни за малки деца и техните семейства. Три години по-късно след първия спектакъл през ноември 2021 г. „Топлоцентрала“ има реализирани близо 3000 български и международни събития, сред които танцови и театрални спектакли, изложби и пърформанси, форуми, конференции и семинари, общностни и корпоративни събития. Всичко това я превръща в най-динамичната сцена за автономни съвременни изкуства, двигател на културна икономика, все по-сериозен повод за арт туризъм, общностен център и платформа за регионален културен обмен – пример за ефективно взаимодействие между независимия културен сектор и общинската и държавна администрация.

Разговаряме с Веселин Димов – директор на РЦСИ „Топлоцентрала“, за приложимите бизнес модели в света на независимата сцена, срещата на изкуството с корпоративния свят и възможността за устойчиво развитие на културните пространства.

Какво е независимото изкуство: по-радикално, де-институционализирано, иновативно? Противоречат ли си тези определения, или се допълват?

Терминът „независимо изкуство“ (independent art) не бива да бъде разглеждан философски, а съвсем практично, и то главно по отношение на начина на създаване – независимото изкуство се създава от артисти, които не са на щат към институция, развиват идеите си по свой образ и подобие – т.е. свободно, финансират ги чрез кандидатствания на проектен принцип, създават ги където и както пожелаят и запазват контрола над съдържанието, формата и разпространението на своите произведения. Поради това, че го случват малки групи хора и с по-малко средства, този начин на създаване е много по-гъвкав, ефективен, автентичен и носи винаги елементи на експерименталност и иновативност.

Наличието на големи, популярни, касови, институционални форми и по-малки, радикални, прогресивни, предизвикателни форми на изкуство са всъщност различни склонности на различни артисти и съществуват паралелно и естествено навсякъде по света. В Ню Йорк сценичните изкуства се делят по много практичен и обективен показател – броят на публиката, която привличат. Бродуей е 499+ зрители, 99 до 499 зрители е Оф Бродуей (Off-Broadway) и от 1 до 99 зрители е Оф Оф Бродуей (Off-off-Broadway). Експерименталните форми са в третата категория, но те захранват с идеи и вдъхновение всички останали, те са лабораторията, там артистите са най-свободни, защото не са така притиснати откъм репетиционно време, преса за успех и печалби, както и от необходимостта да показват политическа коректност, идеологическо, естетическо и жанрово „послушание“.

По отношение на финансирането понятието „независими“ (артисти, компании, студиа) не означава произведения, направени без пари, а че артистите се самоорганизират, създават първо идеята и с нея търсят парите, за да я реализират. Докато при институционалното изкуство (или респективно – големите кинокомпании) парите търсят идея и после хора, чрез която самите пари да се умножат, а институцията да стане по-силна и влиятелна. Истината е, че и в едното, и в другото може да се произведе шедьовър или слаба работа. Те са просто различни, паралелно съществуващи, но и взаимнообвързани. „Топлоцентрала“ се фокусира главно в малките и експериментални форми, но допуска и добри форми на средния модел.

Накратко, независимото изкуство е самоорганизиращо се, будно, рефлективно, гъвкаво, критично, несигурно, търсещо нови форми, съдържания и послания.

И все пак, може ли изкуството да бъде бизнес?

И а, и не. Зависи какво се има предвид под „изкуство“ и под „бизнес“. Ако имате предвид, че за консумацията на изкуство се продават билети, има авторски права и съставлява някаква част от покупателната среда в обществото – да. Също да, ако имате предвид изкуствата, които произвеждат конкретни продукти, които могат да се купят – сгради, обекти, дрехи, дискове, филми, видеоигри – те имат пазар и съответно могат да имат бизнес модел и бизнес план. Затова и се наричат творчески индустрии.

За живите сценични изкуства, които се случват само на момента – танц, театър, музика, опера, цирк и т.н., е много по-сложно. Там продуктът е преживяване и не може да се купи (или цената му е силно занижена, за да бъде все пак достъпно).  Дори да го запишете с двадесет камери суперпрофесионално и чрез технология да направите от преживяването продукт – това, което после ще видите – ще е друго…

Живото изкуство има потенциала да комуникира и да случи нещо извънредно, отвъдно, неописуемо, нещо „на момента“ и с колективното съзнание на момента, една споделена магия.

Приемайки тази уникална способност на живите сценични изкуства, мъдрите общества отдавна са разбрали, че тази част от изкуствата трябва да бъде съществено подпомагана, тоест субсидирана, защото тя не би оцеляла сама. В този смисъл, за живите изпълнителски изкуства неолибералният икономически модел не работи – ако те трябва да се самоиздържат, 80% от тяхното разнообразие ще изчезне… ще оцелее само най-комерсиалната част, която ще забавлява и слугува, индиректно ще обижда и унижава себе си и публиката, приемайки да обслужва една изкривена, частична и невярна представа за нея, себе си и света. Знаем, че това до голяма степен би се случило и ако сценичните изкуства зависят изцяло от държавно финансиране. Ако трябва да употребим бизнес термин, говорим за „диверсифицирано“ субсидиране – и от държавните фондове за култура, но и от частните донори, от корпоративните фондации, чрез обществена филантропия.

Бих отговорил най-кратко – изкуството може да бъде бизнес, ако това му помага да се развива. Напреженията за изкуството спрямо бизнеса идват от съпротивата на изкуството да бъде описано, продадено и купено като стока и от страха му, че може да не бъде продадено. Напрежението на бизнеса спрямо изкуството идва от несигурността в успеха, непредвидимостта на артистите и реакциите към тях и възможната в някои случаи лоша възвръщаемост на инвестицията.

Но винаги има и възможност за пресечни точки – артистите биха били невероятно щастливи да правят това, което искат и могат, и това да им носи финансов успех и изобилие, а хората на бизнеса, когато са успешни, щедри и спокойни, не казват ли: „Е това, което стана, е истинско изкуство!“?! Изкуството може да даде иновативни, различни гледни точки на бизнеса и неговата връзка с публиките, да облече бизнес посланията във форми на изкуство и така да ги направи много по-впечатляващи.

Мостове има.

Защо изкуството у нас все още се смущава от темата за парите? Не знае, не може или не иска да говори за тях?

Важен въпрос, но и много комплексен. Причини много. И психологически, и исторически. И не защото артистите са плахи, срамежливи или страхливи хора.

Независимите артисти се притесняват вероятно, защото не познават парите, защото реално няма пазар за техните „продукти“ или има някакъв, но толкова малък, че те не биха могли да живеят спокойно и свободно от него, дори да полагат свръхусилия. А много от тях полагат свръхусилия – те са не само творци, но и сценични работници, техници, мениджъри, пиари, организатори, разпространители, продавачи, носачи, чистачи, късачи на билети и др. Сред тях има уникални мултитаскъри, които биха впечатлили мениджърите на всяка добре работеща компания по света.

От друга страна, тези артисти, които могат да говорят по темата за публичните пари, да кажем, и го правят – са вече доста уморени от това да не бъдат чувани – културният сектор в България живее с едно постоянно усещане за несправедливост и омаловажаване  – допринася с близо 5% за БВП на страната, а получава 0,5%…

Темата с частните пари не е по-розова, там „нещо“ се случва спорадично, по приятелска линия, а не поставено на здрава основа с работещ закон, който да прави взаимодействието достойно и взаимноизгодно и за двете страни.

Независимите артисти, които най-често са активистите за промяна, са поставени в маргинална и неравностойна позиция. Те не са тихи, но са глас в пустиня. Техните билети не се субсидират за разлика от тези на утвърдените институции – в тях артистите не се притесняват да говорят за пари и всъщност парите се превърнаха в основния им фокус и импулс за действие през последното десетилетие. Липсата на обща стратегия за развитие на българските изкуства и култура, уви, също не помага. Това са само част от причините парите да са болезнена тема, която събужда у българските артисти неприятни и противоречиви чувства като гняв и безнадеждност.

Но това е историята дотук. Ние можем да я променим заедно, ако наистина пожелаем.

Какво би помогнало?

Повече срещи и познанства между изкуството и бизнеса. Повече добри позитивни примери на взаимодействие. Прост анализ на това защо не работи Законът за меценатството в България и предприемане на стъпки той да стане изгоден и за бизнеса и за изкуството и да… заработи.

Къде се срещат корпоративният свят и изкуството?

Как къде? В „Топлоцентрала“! Тук не вярваме в разделението и фрагментацията, а в мостовете, в любопитството, обмена, в прекарването на време заедно. При нас това се случва всеки ден – особено е видно вечер в бара, където в едно пространство може да има едновременно чуждестранни и български артисти и публика след спектакъл, IT хора след презентация, еколози или архитекти след семинар, писатели или художници след премиера на книга или изложба, а преди това да е имало родители с деца за планетариума и всичко това, докато тече подготовка за голямо нощно парти или концерт в голяма зала… Харесва ми това разнообразие, в крайна сметка в същността си всички сме човешки същества, които търсят начини да живеят живота си достойно и щастливо.

Имаме прекрасни отношения с много организации от корпоративния свят, които вече са случили събития при нас. С тях обикновено се работи лесно, организирано, благотворно и оставаме с много хубави взаимни чувства.

Иначе извън „Топлоцентрала“  корпоративният свят и изкуството се срещат най-естествено на музикални събития, фестивали, публични дебати по актуални обществени проблеми, темата за иновациите и новите технология, например е благоприятна почва за тяхната среща.

Какъв бизнес модел се опитва да създаде „Топлоцентрала“? Къде успява и къде – не?

Нашият бизнес модел е да съберем най-доброто от така наречените капиталистически и социалистически икономически модели. От една страна, работещите в „Топлоцентрала“ имат базова сигурност, чрез нормираните като за културен сектор заплати, (които не са особено високи) но са една добра основа, която надграждаме с различни възможности и стимули за работа по много различни допълнителни проекти, даващи им още посоки за развитие.

Познавайки функционирането на много подобни на нашия арт центрове в Европа (т.е. създадени в бивше градско индустриално наследство), смятам, че имаме най-добрия възможен за тук модел – смесено финансиране от Министерството на културата и Столичната община и възможност да разполагаме с приходите си, които да реинвестираме в сградата и дейността си и да даваме на работещите добри допълнителни месечни бонуси.

Успяваме в това да бъдем общностен център, да постигаме голямо включване (inclusion), разнообразие, качество, международни взаимодействия. Вярвам, че започнахме да развиваме и нови публики за съвременното изкуство и да изпълняваме 9-те цели, който проектът „Топлоцентрала“ изначално си беше поставил.

Огромен успех е самият факт, че „Топлоцентрала“ беше създадена като гражданска инициатива на артисти, които седем години работеха съвместно и периодично чрез публични срещи със Столична община като собственик на имота, а впоследствие успяхме да включим и Министерството на културата. Заедно успяхме да построим работещ център – реално материално изражение и пример на ВЪЗМОЖНО взаимодействие между независимия сектор и институциите, с включването на медиите, широката общественост, чуждестранните арт мрежи и културни институти.

Сфера, в която още не успяваме, е пълноценното включване на частния сектор. Тук също трябва да преодолеем сериозна историческа инертност и недоверие между публичните институции и частните фирми. Сигурен съм, че с диалог и търпение ще успеем да променим и това.

Имаме много амбициозни цели за бъдещето на „Топлоцентрала“ по линия на новите технологии, инфраструктурата и удобствата в сградата, енергийната ефективност, устойчивост и независимост, еко развитието, приобщаването към заобикалящата ни природа, реката, хълмовете, гората, парка. За целта търсим и генерален спонсор, и взаимодействие по отделни проекти с частния сектор.

Как се задържат хора във вашия сектор, който звучи като мечта за работещия човек?

Трудно. Ние имаме средно три събития всеки ден, които трябва да бъдат обслужени добре логистично, технически, комуникационно, административно. Работата е много, почивният ден е само понеделник, а заплатите в културния сектор изостават чувствително от другите сектори. Но хората, които работят при нас, не са просто служители. Това са артистични хора, които откликват на идеята „Топлоцентрала“, чувстват се част от нея, виждат важността, смисъла и престижа й.

Надявам се, че оценяват и постоянните ни усилия за подобряване средата и условията за работа. Във всички отдели имаме специалисти със сериозен опит, което ми дава увереността, че ще напредваме с все по-големи крачки увеличавайки обема на дейността си и ресурсите, за да посрещнем следващите предизвикателства след третата година от съществуването на „Топлоцентрала“ – нуждата от по-голяма складова база и разширяването на офисната среда.

---

Веселин Димов, временно изпълняващ длъжността директор на „Топлоцентрала“

Веселин Димов е роден през 1976 г. в София. Завършва руско езиково училище, Първа английска гимназия и НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ като магистър по театрална режисура. Специализира театър на резиденции в Холандия, САЩ, Русия, Индия и Индонезия. Работи на свободна практика от 2003 г. Режисьор на 25 театрални и радиоспектакли. Създател на Театрална компания „Момо“ и международния АСТ Фестивал за свободен театър, негов артистичен директор в продължение на 10 години. Инициатор и съорганизатор на Пленарните срещи в София (2014 г. и 2024 г.), на най-голямата мрежа за изпълнителски изкуства IETM (с централа в Брюксел). Член на борда на IETM от 2018 г. Бивш председател на Асоциация „Топлоцентрала“ (2017–2021), по чиято инициатива започва и се развива в диалог със Столична община проектът „Топлоцентрала“. Член на мрежите Soul for Europe, TEH Trans Europe Halles и EAIPA European Association of Independent Performing Arts.