Чист въздух ли? Липсват ни базовите условия
България е изправена пред напълно реалната възможност да заплати глоби в голям размер на Европейската комисия заради замърсяване на въздуха с фин прах. Това много отдавна е най-значимият и най-трудният за решаване екологичен проблем у нас. Свързан е с множество фактори, като тежестта на преобладаващите физико-географски и социално-икономически условия в страната е особено голяма. Те до голяма степен предопределят наличието на проблеми с качеството на въздуха.
Преглед на градовете с най-добро качество на въздуха в Европа (най-ниска средногодишна концентрация на ФПЧ10 и ФПЧ2.5) извежда най-напред градове като Стокхолм, Единбург, Дъблин, Амстердам, Копенхаген. Те споделят следните общи черти:
Близост до океана и отдалеченост от високи планини. Непрекъсната атмосферна циркулация и високи средни скорости на вятъра. Относително ниски средногодишни температури. Високо количество и много чести валежи. Изключително редки температурни инверсии. Отдалеченост от райони с висока естествена запрашеност. Отдалеченост от райони с много стара и замърсяваща тежка индустрия и енергетика. Изключително високи доходи и стандарт на живот на населението. Високо ниво на енергийна ефективност на сградите, включително частните домове, но въпреки това много високо потребление на енергия на човек годишно. Масово (над 95%) използване на природен газ, топлофикация или електричество за отопление. Масово използване на обществен транспорт и велосипеди за придвижване в градска среда. Изключително ниска средна възраст и отлична поддържка на автопарка – възможна само в условията на много високи доходи.
България и повечето ни основни градове са точно обратното на всичко гореописано. Например оказва се, че физическата близост на страната ни до райони с висока естествена запрашеност (като Сахара или степите на Украйна, Южна Русия, Турция) води до огромен брой епизоди на внос на замърсяване, които няма как да бъдат избегнати. Според данни на НИМХ за последните две години периодите с пренос на минерален прах от пустинни райони на Африка и Азия към България са около 20 – 25 годишно и продължават средно по 3–4 дни. Всички 5 превишения на праговата стойност от 50 мкг/м3, измерени през 2020 г. на фоновия пункт Копитото над София, съвпадат с тези периоди. Средно около 25% от дните с мръсен въздух в самия град също съвпадат с тях. Изваждането на подобни епизоди от сметките за качеството на въздуха би довело до постигане на законовите изисквания.
Много голям принос към замърсяването на въздуха у нас имат политиките и практиките на правителствата в Западна Европа през последните 30 години. Те пренасочиха принципа „замърсителят плаща“ от реалните замърсители (фин прах, азотни и серни оксиди и др.) към парниковите газове. Електричеството, газът, топлофикацията и бензинът станаха по-скъпи в сравнение с „нисковъглеродните“ и „ефективни“ алтернативи – дърва и дизел. В резултат автопаркът на ЕС преживя бърза дизелизация, чийто край настъпи чак след 2016 г., а цели квартали в най-богатите страни преминаха към „зелена енергия“ от биомаса. Европа сама се задуши и сега изнася евтините си стари и мръсни дизели към нас.
Основната причина за мръсния въздух у нас обаче си остава бедността. Огромна част от частните домове са с много ниско ниво на енергийна ефективност. Над 50% от домакинствата използват твърди горива за отопление. Дори и в София около 55 000 домакинства все още не могат да си позволят по-чиста алтернатива.
Качеството на въздуха в българските градове няма как да се сравнява с градовете в Западна Европа. Залагането на критерии, прагове и цели на база физикогеографските и социално-икономическите реалности на Западна Европа осъжда България на трудности в постигането им.
