Обсебена от българското НЛО
Отразявам успехите на българските предприемачи с фокус върху стартъп екосистемата, технологиите и социалното предприемачество
Годината е 2013-a, архитект Дора Иванова има апартамент в центъра на Берлин и изживява мечтата си да работи в международна кантора. Води спокоен начин на живот и има достатъчно време и средства, за да посети 44 държави само за две години. Близките ѝ не могат да са по-щастливи – тя е едва на 22, а бъдещето ѝ изглежда подсигурено.
Неочаквано за всички обаче Иванова решава да се раздели с този комфорт. „Търсих тема за магистърската си теза и колега от университета ми предложи да пиша за „онова кацнало на скалата НЛО“ в България. Първоначално дори не знаех за какво ми говори. По-късно се сетих, че става въпрос за паметника на Бузлуджа“, казва Иванова. Когато се задълбава в снимките в интернет, се впечатлява от архитектурата – досега не е виждала нещо подобно. Младата архитектка се обсебва от мястото, преди да го е видяла на живо.
Това, което тогава не знае, е, че отвъд красивото разположение и впечатляващите овални форми обектът е пропит с политическо напрежение. Голямата част от по-старите поколения неглижират запазването на идеологическия монумент заради комунистическото му наследство. Допълнително областната управа на Стара Загора, която е юридически отговорна за опазването на сградата, по никакъв начин не я стопанисва. Иванова взема решение, което променя живота ѝ изоснови.
ПОСТАВЯ СИ ЗА ЦЕЛ ДА СПАСИ ИСТОРИЧЕСКАТА ЦЕННОСТ ПРЕДИ ЩЕТИТЕ ДА СА СТАНАЛИ НЕОБРАТИМИ
„Бузлуджа е златна мина за туризъм, фестивали и конференции. Пред мястото има толкова много възможности. Ако никой не иска да извади потенциала му, то аз ще го направя“, казва Иванова (днес на 30). Логична стъпка в плана ѝ е следващият самолетен билет да бъде за България. Прибира се, за да види с очите си паметника, който привлича чужденци от различни точки на света, но е подминаван от българите.
За Иванова паметникът на Бузлуджа не е само професионална кауза: „Да, отначало ме интересуваше само архитектурата. После обаче проучих целия конфликт и ми стана още по-интересно“. Идеята на монумента е да се увековечи дейността на Българската комунистическа партия. Строежът на връх Бузлуджа (почти идеалния център на България) започва през 1974 г. и впечатлява със 70-метров пилон и декорирана с мозайки куполна зала.
47 години по-късно Дора Иванова посреща екипа на Forbes пред паметника. С нея е и охранителят на обекта, който ни отключва. Влизаме с противогази, професионално облекло и каски. На фона на светлина от открехнатата врата зад нас се вижда мъгла. Заради нея подът е покрит с тънък слой вода. В тържествената зала покривът е разрушен и светлината си проправя път през липсващите парчета медна ламарина. Влиза и студен вятър, който ни удря на тласъци и допълнително засилва усещането, че тази сграда не приема посетители.
Когато Иванова заварва изоставената постройка, мястото е дори по-неприветливо. Тогава сградата е на 40 години, но лошите условия са ѝ нанесли щети за много повече. Дора Иванова помни как при отварянето на вратата от паметника излиза ято прилепи „като сцена от филм на ужасите“. Таванът липсва почти изцяло, а мозайката пада от стените на големи парчета.
РЕШЕНА ДА УСПЕЕ
Предизвикателствата за нея са мотивация, а не проблем. За първи път се сблъсква с чуждото недоверие, когато в гимназията решава, че иска да стане архитект. Отива в единствената школа по изобразително изкуство в Монтана. Вместо подкрепа Иванова чува: „От теб няма да стане архитект.“
Мечтата й не угасва и след средното образование заминава за Германия, за да учи как да проектира впечатляващи и стабилни сгради. За да си позволи следването, родителите ѝ продават апартамента, в който е отраснала, и се местят при нейните баба и дядо. Ниските цени на имотите в Северозападна България се сблъскват с високия стандарт в Берлин и скъпите учебници. Парите от апартамента стигат за половин година, след това Дора Иванова започва почасова работа.
Когато в края на 2014 г. Иванова завършва дипломната си работа „Бузлуджа – паметта на времето“, казва на оценяващите, че това всъщност не е последната ѝ презентация за паметника, а първата. „Бях убедена, че ще спася това място. Днес все още съм.“
В началото на 2015 г. Иванова се сбогува със спокойния си живота в Берлин и започва работа с областната управа в Стара Загора, за да запази комунистическия монумент. Тя търси съмишленици за каузата. Посещава събития, на които знае, че ще присъстват конкретни политици. Изчаква ги да слязат от сцената и отива при тях. Опитва се с две изречения да разкаже за Бузлуджа и да ги помоли за подкрепа. „Всички се радваха, че искам да запазя сградата. Никой не ми е отказал директно, но след събитието не се случваше нищо“, казва Иванова. Към тази стратегия започва и да пише имейли на всеки „горе-долу подходящ“ – от кралски особи до хора на изкуството. Не се страхува да ѝ откажат.
„КАКВО СА НЯКОЛКО ОТКАЗА, АКО ДОРИ ЕДИН СПОСОБЕН ЧОВЕК ПОДКРЕПИ ПРОЕКТА?“
В това ново начинание черпи знания от проф. д-р Йорг Хаспел – президент на Германския национален комитет на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места, бивш главен консерватор на Берлин и преподавател в университета, в който е учила. През август същата година след два-три разговора с него тя основава фондация „Проект Бузлуджа“.
Първата ѝ инициатива е изложба в Съюза на архитектите в България. Всички я тупат по рамото и ѝ казват, че прави нещо страхотно. Междувременно печели специалната награда на световно архитектурно триенале „Интерарх“ за дипломни работи, организирано от Георги Стоилов, главен архитект на Бузлуджа. Дора Иванова разбира, че интересът на експертите в такива събития е голям. Екипът ѝ расте и работи с различни хора по изграждането на рекламни проекти и организирането на събития. „Боря се да опазя най-новата разрушена сграда в страната. Материалите в Бузлуджа са дълбоко увредени. Случващото се там няма аналог. За експертите това е предизвикателство и те много се радват да участват“, казва Иванова. (Текстът продължава на следващата страница)
