Инфлацията срещу технологичния просперитет
Автор
Напоследък забелязвам, че дори противници на инфлацията започват да дават аргументи как тя е полезна в определени граници, в определени периоди и за определени цели.
Това е притеснително, защото известни икономисти и финансисти формират грешна представа у широка публика, която от своя страна като електорат няма нищо против правителствата да топят спестяванията им чрез обезценка на фиатните пари. Дори либерални пропазарни икономисти защитават тези, че „има здравословно ниво на инфлация“ или пък че „и инфлацията, и дефлацията са еднакво лоши за икономиката“.
Понеже грешните решения следват грешни разсъждения, давам синтезирано аргументите на проинфлационните (или антидефлационните) икономисти. Те приемат, че кредитирането е игра с нулева сума, при която печели или длъжник, или кредитор.
При инфлация печели длъжникът, при дефлация печели кредиторът. Тъй като технологичното развитие води до дефлация, при други равни условия, ако държавата не печата пари, в добра позиция биха били само кредиторите. Затова са нужни проинфлационни политики, за да балансират тези отношения.
В такова мислене има грешни допускания и логически връзки, но по-важно е какво всъщност пропускат от голямата картинка. Нормалната дефлация, породена от технологични подобрения, е очаквано и търсено развитие от всички в обществото.
Тя променя номиналните цени надолу, но също така променя относителните цени, които са основният източник на стимули за бъдещи решения. Технологиите са силно дефлационни за редица потребителски пазари.
За пазарите на суровини може дефлацията да е по-умерена, но не е неочаквана. За някои суровини дефлацията е резултат от нови технологии в добива и преработката, за други – от намалено търсене заради по-висока ефективност. Като цяло икономиката би следвало да вижда намаляващи цени, движени от новите технологии, като някои цени ще спадат по-бързо от други.
Най-важна вероятно е промяната на цената на труда. Трудът поскъпва, става по-производителен и още по-важно става неговото оптимално насочване и пренасочване между различни начинания.
По-скъпият труд насърчава спестяванията и насочването им към инвестиции в технологични подобрения. В тази ситуация няма как да потвърдим тезата, че понижението на цените пречи на кредитирането, иновациите и развитието.
Когато нетираме дефлацията с печатане на пари, променяме не само средните стойности на инфлацията. Променяме значително относителните цени и оттам стимулите да спестяваме и посоката, в която да насочим спестяванията си.
Най-бързо новият кредит достига до пазара на имоти, като пренасочва инвестиции от технологични подобрения към строителство. Прост пример – преди да купят втора гарсониера, някои хора биха помислили да инвестират в енергийната ефективност на първото си жилище.
Преди да почнат да строят собствена сграда, редица бизнеси биха останали под наем, но с по-модерни машини и по-производителни работни места.
Поскъпването на имотите дава сигнал и към пазарите на редица суровини (като енергия и метали), които реагират диспропорционално спрямо други. Относителните цени на суровините растат по-бързо, относителната цена на труда дори може да падне – променя се цялата система от стимули за спестяване и инвестиции.
По-бедният човек спестява по-малко, по-малко производителните работни места означават по-малко стимули за технологични подобрения. Оказва се, че Робинзон си е построил втора колиба, преди да си е оплел мрежа за риба.
И дори да кажем, че богатството му, измерено в активи, е скочило двойно (от една на две колиби), неговият труд остава не просто нископроизводителен, а дори е загубил спестявания, които иначе щяха да се превърнат в капитал.
